Следващият въпрос на Джон Томас бе прекъснат от трополене — някой кацна на покрива. Джони погледна нагоре.
— Очакваш ли някого, мамо?
— Сигурно са от полицията. Казаха, че…
— От полицията ли? Боже!
— Стой тука. Трябва да се видиш с тях.
— Тука съм — отвърна той с нещастен глас и натисна едно копче, за да се отвори входът през покрива.
След миг-два помощният асансьор се спусна от покрива, изскърца, спря и вратата се отвори. Влязоха един сержант от Сигурността и един патрулен полицай.
— Госпожа Стюарт? — обърна се официално към майка му сержантът. — Моите почитания, мадам. Ние… — Но изведнъж зърна Джон Томас, който гледаше да остане незабелязан. — Вие ли сте Джон Томас Стюарт?
Джон преглътна
— Да, господине.
— Тогава веднага тръгвайте с нас. Извинете ни, мадам. Но може би всъщност и вие искате да дойдете?
— Да дойда ли? А, не, само ще ви преча.
Сержантът с облекчение кимна.
— Така е, мадам. Хайде, младежо! Нямаме време за губене. — И той хвана ръката на Джони. Джон се помъчи да се отскубне.
— Ей, какво правите? Да не би да имате заповед за арестуване?
Полицаят се спря, изглежда, преброи до десет, а после бавно изрече:
— Синко, нямам заповед. Но ако ти си същият Джон Томас Стюарт, когото търся… Знам, че си същият. Тогава, ако не желаеш да се случи нещо драстично и непоправимо с оная твар от дълбините на космоса, която отглеждаш, по-добре не говори, а тръгвай с нас.
— Добре, идвам! — побърза да каже Джон.
— Хубаво. Не ни създавай повече главоболия.
Джон Томас Стюарт млъкна и тръгна с него. Само след три минути патрулната машина долетя в центъра. Джон Томас се опита да разбере дали не е станало най-лошото.
— Кажете, господин полицай, нали няма пострадали? Нали няма?
— Името ми е сержант Мендоса — отвърна полицаят. — Надявам се, че няма. Но всъщност не знам.
Джон се замисли върху мрачния му отговор.
— Ами… Глупи все още ли е в „Бон Марше“?
— Така ли го наричаш? Глупи? Много меко звучи. Не, изкарахме го оттам… Сега е под западния виадукт над потока. Поне така се надявам…
Отговорът прозвуча заплашително.
— Какво значи „надявам се“?
— Ами… Най-напред оградихме с кордон главната улица и „Хамилтън“, после го пропъдихме от магазина с пожарогасители. Нищо друго не му направи впечатление, едрите куршуми просто отскачат от него. Я кажи, да не би кожата му да е направена от педя дебела стомана?
— О, не съвсем.
Жлъчността на сержант Мендоса беше по-близко до истината, но на Джон Томас не му се щеше да обсъжда въпроса. Все още се чудеше дали Глупи не е изял някакво желязо. След нещастието с поглъщането на буика растежът на Глупи се беше ускорил неимоверно — само за две седмици това нелепо подобие на хипопотам достигна сегашните си невероятни размери, порасна повече, отколкото през цялото време на предишното поколение. При това страшно измършавя и приличаше на скеле с метнато отгоре платнено покривало, а костната му система, съвсем чужда на земните образци, прозираше през кожата. Трябваше да изкара три години на високо-калорична диета, докато отново се закръгли. Оттогава насам Джон Томас гледаше да го държи настрани от метални предмети, особено ако са железни, макар че и баща му, и дядо му бяха давали на Глупи късове метал от време на време.
— Та така. Слава богу, пожарогасителите го прогониха оттам, само дето кихна и събори двама души. След това, понеже не те открихме, отново използувахме пожарогасители, за да тръгне по „Хамилтън“, с намерение да го насочим извън града, където няма какви поразии да направи… Доста добре се справихме, само тук-таме звярът събори някой и друг осветителен стълб и стъпка една-две наземни коли, нищо повече, докато стигнахме до мястото, където смятахме да го отклоним по „Хилкрест“ и да го насочим към дома ви. Обаче той ни се изплъзна и тръгна към виадукта, блъсна се в предпазната бариера отстрани и падна… Е, след малко сам ще видиш. Пристигнахме.
Над края на виадукта кръжаха половин дузина полицейски коли. Наоколо се въртяха множество частни коли и един-два аеробуса — патрулните машини гледаха да ги държат на разстояние. Имаше и неколкостотин души със закрепени на гърбовете хеликоптерни апарати, които се стрелкаха като прилепи между превозните средства и затрудняваха работата на патрулите. На земята се виждаха части от редовната полиция, подкрепени от силите на Сигурността, чиито офицери, с ленти на ръкавите, се мъчеха да задържат напиращата тълпа и да отклонят движението от виадукта и товарния път, който минаваше отдолу, по течението на потока. Шофьорът на сержант Мендоса се промъкна през колите във въздуха, докато говореше приглушено по тихофона, закачен на гърдите му. Яркочервената командна кола на полицейския началник Драйзър се откъсна от задръстването в края на виадукта и се приближи.