Глупи го послуша, само леко се въртеше от нетърпение. Младият човек се покатери, като се улавяше за гънките в дебелата кожа. Разположи се горе като махараджа, готов да потегли на лов за тигри.
— Готово. Тръгвай бавно по шосето. Не, не! В обратна посока, тъпако. Нагоре по склона, не надолу.
Глупи послушно зави и кротко потегли нататък.
Предвождаха ги две наземни полицейски коли, а други две ги следваха. Доматеночервената машина на главния полицай висеше на безопасно разстояние над главите им. Джон Томас се облегна назад и употреби времето за размишления — първо, какво да каже на Глупи, и второ, какво да каже на майка си. Първата реч беше много по-лесна — той непрекъснато си я преповтаряше и я украсяваше с нови прилагателни, когато запънеше за нещо при втората.
Бяха изминали половината път до дома, когато се появи самотно летящ човек, понесъл се на воля с хеликоптерния си апарат. Човекът се насочи към малкото шествие, без да обръща внимание на червената предупредителна светлина, струяща от колата на полицейския началник, и се спусна право към огромния звезден звяр. Още преди да види добре, Джон Томас си помисли, че това му прилича на безцеремонния стил на Бети, и не грешеше. Позна я тъкмо когато изключваше мотора.
Главният полицай смъкна с трясък прозореца на колата си и подаде глава навън. Изригна поток от ругатни, но Бети го прекъсна:
— О, господин полицай! Нима ви подхожда да говорите такива ужасни неща?
Главният полицай се сепна и се вгледа в нея.
— Самата Бети Сорънсън?
— Разбира се. Трябва да ви кажа, шефе, че след като толкова години сте преподавали в Неделното училище, и през ум не ми е минавало, че ще доживея да чуя такъв език от вас. Давате ми добър пример. Смятам, че и аз бих…
— Млада госпожице, внимавай какво говориш.
— Аз ли да внимавам? Та вие сте този, който…
— Стига! Достатъчно ми се струпа днес. Хайде, да чуя, че моторът бръмчи и да те няма тук! Имаме важна работа. Махай се!
Бети хвърли поглед на Джон Томас и му смигна, после придаде на лицето си израз на ангелска невинност.
— Но това не ми е възможно, шефе!
— Така ли? Защо?
— Горивото свърши. Бях принудена да се приземя.
— Бети, престани да ме разиграваш!
— Аз да ви разигравам?! Какво говорите, дякон Драйзър?
— Ще ти кажа аз кой е дякон! Щом резервоарът ти е празен, слизай от тоя звяр и си отивай пеша. Иначе те заплашва опасност.
— Глупи да е опасен?! Глупи и на мравката път прави. Пък и наистина ли настоявате да си отида в къщи сама? По пътя извън града? Когато е почти тъмно? Учудвате ме!
Драйзър изломоти нещо и затвори прозореца. Бети се измъкна от коланите и се настани на широкото място за сядане, което Глупи й беше приготвил, без да му е казвала. Джон Томас я погледна.
— Здрасти, Шампионке!
— Здрасти, Смотаняко!
— Не знаех, че познаваш главния полицай.
— Кого ли не познавам? Но стига приказки. Тръгнах насам с възможно най-голямата бързина и с какви ли не усложнения още щом чух но новините за станалото. Вие с Глупи не сте способни да измислите начин, по който да се измъкнете, дори ако Глупи се заеме с тая работа, така че реших да се появя. Хайде, разказвай подробно за цялата гадост. „Не крий нищо от мама!“
— Мислиш се за много умна.
— Не си губи времето да ме ласкаеш. Вероятно това ще е единствената ни възможност да поговорим насаме, преди да те притиснат натясно. По-добре побързай!
— Хм! За какво се мислиш, за адвокат ли?
— Повече ме бива от адвокат, мозъкът ми не е задръстен с разни мухлясали прецеденти. Мога да изявя въображението си.
— Ами…
Всъщност Джон Томас се почувствува по-добре, откакто дойде Бети. Вече не беше изправен сам с Глупи срещу един враждебно настроен свят. Разказа й цялата история, а тя го слушаше със сериозно изражение.
— Има ли пострадали? — попита накрая Бети.
— Мисля, че няма. Поне никой не спомена такова нещо.
— Значи няма, иначе щеше да знаеш — каза Бети и се надигна. — Тогава не виждам защо се притесняваме.
— Какво? При щети за стотици или дори хиляди долари? Любопитно ми е да знам кога според тебе може да се безпокои човек!
— Само когато има пострадали хора — отвърна му тя. — С всичко друго можеш да се оправиш. Може би ще трябва да обявим, че Глупи е изпаднал в депресия?
— Нима? Ама че измишльотина!
— Щом смяташ, че това е измишльотина, значи никога не си присъствувал на съдебно заседание.
— А ти?
— Не се отклонявай от въпроса. В крайна сметка Глупи е бил нападнат със смъртоносно оръжие.
— Но не е пострадал, само леко са го опърлили.
— Няма значение. Несъмнено това го е уплашило и затормозило. Не съм убедена, че може да му се търси отговорност за случилото се впоследствие. Чакай, остави ме да помисля!