— Имаш ли нещо против, ако и аз помисля?
— Не, стига да не чувам как пращи мозъкът ти. Прави го тихичко.
Шествието мълчаливо стигна до къщата на Стюартови. Когато спряха, Бети даде на момчето само един съвет: „Не признавай нищо! И не подписвай нищо. Викай, ако имаш нужда от мене.“
Госпожа Стюарт не излезе да ги посрещне. Полицейският началник Драйзър огледа заедно с Джон Томас дупката в оградата, докато Глупи заничаше над главите им. Драйзър безмълвно наблюдаваше Джон Томас, който взе въже и го върза да препречи отвора.
— Готово! Повече няма да излезе!
Полицаят се намуси.
— Синко, ти да не си луд?
— Вие не разбирате, сър. Ако му хрумне да излиза, оградата няма да го спре, дори ако я поправим. Според мене изобщо няма нещо, което да го спре. Но въжето ще свърши работа. Глупи!
— Кажи, Джони.
— Виждаш ли това въже?
— Да, Джони.
— Ако скъсаш въжето, ще те съдера от бой. Ясно ли ти е?
— Да, Джони.
— Няма да излизаш повече от тоя двор, освен ако аз не те изведа.
— Добре, Джони.
— Ще се закълнеш ли? Кажи: „Да ми се пръсне сърцето!“
— Да ми се пръсне сърцето!
— Всъщност той няма сърце — каза Джони на полицая. — Циркулацията му не се ръководи от едно място, прилича на…
— Не ме е грижа, дори ако има ротационни помпи, стига да си седи у дома.
— Ще си седи. Никога досега не е изричал тази клетва, без да спази после обещанието си. Макар че няма сърце.
Драйзър смучеще палеца си.
— Хубаво. Ще оставя един човек с портофон за през нощта. А утре ще сложим стоманени греди вместо тия дървета.
Джон понечи да каже: „Само това не!“, но размисли и премълча. Драйзър попита:
— Какво има?
— А, нищо.
— И го наглеждай!
— Няма да излезе.
— И добре ще направи. Ясно ти е, че и двамата сте под домашен арест, нали? Само че няма къде да затворя тоя урод.
Джон Томас не каза нищо. Досега не му беше ясно, но сега разбра, че арестът е неизбежен. Драйзър продължи с любезен глас:
— Не му мисли много. Изглеждаш ми добро момче, пък и всички имат добро мнение за баща ти. Сега ще ида да кажа две думи и на майка ти. По-хубаво остани вън, докато пристигне моят човек, а после може би ще е добре да го представиш на… хм… това нещо. — И полицаят недоверчиво погледна Глупи.
Джон Томас остана там, а Драйзър влезе в къщата. Сега беше времето да вразуми Глупи, но нямаше настроение да му се кара. Поне в момента.
ГЛАВА II
ДЕПАРТАМЕНТЪТ ПО КОСМИЧЕСКИТЕ ВЪПРОСИ
Неприятностите, които сполетяха него и Глупи, се струпаха на Джон Томас Стюарт XI единствени по рода си и непоносими, но в случая той не беше сам, дори ако се вземе Уествил. Дребничкият господин Ито страдаше от болест, която винаги има фатален завършек — боледуваше от старост. Скоро страданието щеше да го отнесе в гроба. Зад безбройните затворени врати в Уествил имаше и други хора, безмълвно измъчвани от различните форми на тихо отчаяние, които могат да връхлетят човек, бил той мъж или жена, по причина на материални затруднения, проблеми в семейството, със здравето или служебното положение.
На едно по-далечно място, в столицата на щата, губернаторът гледаше втренчено и безнадеждно купчина листове — описание на доказателствата, които положително щяха да изпратят в затвора най-стария му и най-верен приятел. Още по-далече, на планетата Марс, един търсач на съкровища изостави в пясъците разбития си всъдеход и се приготви да поеме пешком по дългия обратен път към предния контролен пост. Никога нямаше да се добере до там.
На невероятно далечно разстояние, на двайсет и седем светлинни години от Земята, космическият кораб „Боливар“ навлизаше в директен преход. Дребната повреда в едно малко реле щеше да стане причина това реле да се задействува със закъснение една десета от секундата, и дълги години „Боливар“ щеше да се лута сред звездите, без да открие пътя за дома.
Немислимо далече от Земята, на половината път през местната мъглявина, една туземна раса от дървовидни ракообразни бавно губеше битката с по-агресивна раса земноводни. Щяха да изминат няколко земни хилядолетия, докато ракообразните изчезнат като вид, но този край не подлежи на съмнение. Много жалко (според земните норми), понеже расата на ракообразните притежава умствени и духовни способности, допълващи човешките черти по начин, който би позволил чудесно сътрудничество между две цивилизации. Но когато първите земни хора щяха да кацнат там, след около единадесет хиляди години в бъдещето, ракообразните отдавна щяха да са измрели.