А на Земята, в столицата на Федерацията, Негово величество безпогрешният и почитаем Хенри Гладстън Кайку, магистър на изкуствата (завършил Окс), доктор Хонорис кауза (Кейпт), офицер от Британската империя, постоянен заместник-секретар на Департамента по космическите въпроси, изобщо не се безпокоеше за съдбата на тези ракообразни, понеже никога нямаше да узнае за съществуването им. Той все още не се безпокоеше и за космическия кораб „Боливар“, макар че и това щеше да стане. Като оставим настрани кораба, изчезването на един пътник от този кораб щеше да предизвика верижна реакция от главоболия за господин Кайку и приближените му за много години напред.
Господин Кайку беше отговорен и се безпокоеше без изключение за всичко, намиращо се извън земната йоносфера. Беще отговорен и за всяко нещо, засягащо отношенията между Земята и коя да е част от изследваната Вселена. Занимаваше се дори с въпроси, които на пръв поглед бяха чисто земни, но всъщност имаха извънземен, междупланетен или междузвезден характер — а това наистина е един доста голям обхват.
Проблемите му включваха такива неща като марсианската пясъчна трева, подложена на подходяща мутация и внесена за тибетското плато. Службата на господин Кайку отказа да одобри проекта, докато не се извъртат подробни математически изследвания за възможното въздействие, на което ще се изложи австралийското овцевъдство; бяха взети под внимание и още десетина фактора. Проявяваше се предпазливост и нито за миг не се забравяше печалният случай с Мадагаскар и корените от марсиански „ягоди“. Икономическите решения не разстройваха господин Кайку, на каквото и да се противопоставеше. Други неща му пречеха да заспива нощем; например решението му да не праща полицейски ескорт на студентите, пристигащи по линията на обмена от Процион VII (независимо, че ги заплашваше истинска опасност от страна на земните еснафи, изпълнени с предразсъдъци към същества, при които крайниците, очите и така нататък не са като човешките), защото главокраките от въпросната планета бяха обидчиви и едно подобие на полицейски екскорт щеше да отговаря на обичайната им представа за наказване на престъпници.
Естествено господин Кайку имаше извънредно много сътрудници, които му помагаха, естествено помагаше му и самият секретар. Секретарят държеше речи, приветствуваше най-важните посетители, даваше интервюта и облекчаваше иначе непоносимия товар на господин Кайку по най-различни начини — господин Кайку пръв би се съгласил, че с така. Докато даденият секретар се държеше прилично, гледаше си работата, поемаше представянето пред обществеността и оставяше заместник-секретаря да решава проблемите в Департамента, господин Кайку нямаше нищо против. Разбира се, ако секретарят не успееше да му облекчи товара или се правеше на много важен, господин Кайку намираше начин да се освободи от него. Но в последните петнайсет години не се бяха налагали такива драстични мерки — дори и най-грубият политикан обикновено се пречупваше.
Господин Кайку не си беше съставил мнение за сегашния секретар, но в момента не му беше до него. Висшият служител преглеждаше един обзор от първостепенна важност — за проекта „Цербер“, енергийното оборудване в изследователската станция на Плутон. На бюрото му светна предупредителна лампичка и той вдигна очи тъкмо когато плъзгащата се врата между неговия кабинет и кабинета на секретаря се отвори. Влече секретарят, подсвирквайки си мелодията на „Хайде да поиграем заедно голф“, но господин Кайку не знаеше тази песен.
Секретарят спря да си подсвирква и го поздрави:
— Привет, Хенри! Не, недейте да ставате.
Господин Кайку не беше понечил да стане.
— Как сте, господин секретар? С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.
— Дребна работа, дребна работа — отвърна секретарят, спря до бюрото на господин Кайку и взе папката с проекта. — Над какво се потите сега? „Цербер“, а? Хенри, та това е работа за инженери. Защо трябва да ни безпокоят?
— Има точки, които ни засягат — отговори му с премерени думи Кайку.
— Е, сигурно. За бюджета и тъй нататък. — Секретарят потърси с поглед подчертания текст, който гласеше: „Разходи — 3,5 мегадолара и 7,4 живота.“ — Ама че работа! Не мога да се изправя пред Съвета с искане да го одобрят. Фантастична сума!
— Първото пресмятане беше над осем мегадолара и повече от сто живота — каза господин Кайку с равен глас.
— Парите нямат значение, но другото… Излиза, че всъщност предлагате на Съвета да подпише смъртни присъди за седем цяло и четири десети хора. Не бива да си го позволявате, не е човешко. И какво, по дяволите, изобщо са четири десети от един човек? Как може да се убие определена част от човека?