— Дадено!
Хрошиите се пръснаха като пометени с метла и се отвори пътека, достатъчно широка, за да мине колона войници. Малкото шествие тръгна покрай редиците на отстъпилите хрошии. Гринбърг усети, че нагоре-надолу по гърба му полазиха тръпки.
Единствената грижа на Кайку, изглежда, беше вятърът да не му отнесе шапката. Той изруга старателно, докато я придържаше. Спряха пред Глупи.
— Здравейте, господин Кайку! — извика Джон Томас. — Да слезем ли?
— Май така ще е най-добре.
Джони се плъзна надолу, после пое Бети.
— Извинявайте, че объркахме нещата!
— Вината е и моя, ако изобщо има виновни. Ще ме представите ли на приятеля си, моля?
— О, разбира се. Глупи, това е господин Кайку. Много е симпатичен и ми е приятел.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Кайку.
— На мене също, Глупи — отговори Кайку и нещо се замисли. — Доктор Фтамъл, хрошията до Глупи не е ли командирът? Онзи, чиито очи заплашително святкаха?
Рарджилианецът погледна и потвърди:
— Да, той е.
— Хм… Попитайте го дали е докладвал на господарката си за конференцията.
— Щом искате…
Медузоидът поговори с командира и предаде отговора му:
— Твърди, че не е докладвал.
— Хм… Джон Томас, ние сключихме договор с хрошиите да се изпълни всичко, за което говорихме с вас. Но като разбраха, че не сме съгласни да ви предадем в ръцете им без гаранции, те изведнъж се отказаха от уговорката. Ще ми помогнете ли да си изясня дали това е било и желанието на приятеля ви?
— Да попитам Глупи ли? Ей сега.
— Чудесно. Само че почакайте… Доктор Фтамъл, бихте ли представили същността на съглашението пред хрошията Глупи в присъствието на командира? Или господарката не е в състояние да схване за какво става дума?
— Защо да не е? Когато са я довели тук, сигурно е била поне на двеста земни години.
— Нима? Е, говорете.
Рарджилианецът започна да издава необичайните скимтящи звуци на хрошианския език, като се обърна към Глупи. Един-два пъти Глупи го прекъсна, после му разрешаваше да продължи. Когато доктор Фтамъл свърши, хрошията попита нещо своя командир. Медузоидът обясни на хората:
— Тя пита възможно ли е това да е вярно.
Командирът започна да обикаля в кръг, доколкото позволяваше мястото, след което запълзя пред господарката си, а малката група представители на Федерацията отстъпи назад. Командирът беше подгънал крака под тялото си и приличаше на гъсеница. Изскимтя в отговор, без да вдигне глава от земята.
— Той признава, че е вярно, но моли за извинение, понеже бил принуден от обстоятелствата.
— Много ми се иска да приключи по-бързо — засуети се Кайку. — Стана ми хладно.
Краката му, и бездруго слаби, трепереха.
— Тя не приема обяснението му. Ще ви спестя особения тенорен оттенък на гласа й, но красноречието й е безупречно.
Внезапно Глупи изцвъртя един-единствен път, после вдигна четирите си предни крака. Свил ръце, големият звяр завъртя глава и нанесе на клетия командир страхотен страничен удар.
Хрошията полетя във въздуха и се стовари сред тълпата от свои събратя. Бавно се изправи и отново се довлече пред Глупи. Господарката му започна да говори. Фтамъл даваше пояснения:
— Тя му каза… Ех, защо не можете да го чуете на техния език! Казва му, че докато съществува Галактиката, приятелите на Джони са и нейни приятели. Добави, че онези, които не са приятели на нейните приятели, са нищожества, дори по-долни и от нищожества, и не бива да й се мяркат пред очите. Закле се в името на… Прави преглед на родословието си с всичките му сложни клонове, малко е досадно. Да превеждам ли?
— Не си правете труда — каза му Кайку. — „Да“ е „да“ на всеки език.
— Но тя го прави невероятно красиво — обясни Фтамъл. — Припомня на поданиците си разни ужасни или прекрасни събития, станали още в далечното минало.
— Интересувам се само дали засяга бъдещето и докога ще стоим на този проклет вятър — каза господин Кайку и кихна. — Ето, виждате ли!
Доктор Фтамъл свали плаща си и загърна тесните рамене на Кайку.
— Приятелю… Братко… Съжалявам…
— Не, не, ще изстинете!
— В никакъв случай.
— Тогава да се наметнем и двамата.
— Това е чест за мене — тихо каза медузоидът, а антените му затрептяха от вълнение. Сгушиха се с Кайку един до друг и се наметнаха. Чакаха Глупи да приключи речта си. Бети се обърна към Джони:
— Никога не си се грижил за мене така!
— Стига, Шампионке, знаеш, че никога не ти е студено!
— Е, можеш поне да ме прегърнеш.
— Какво? Тук, пред всички? Иди се гушни при Глупи.