Докато говореше, Глупи остана изправен на задни крака. През времето, използувано за речта, насъбралите се хрошии се отпуснаха на земята, прибрали крака под тялото, и накрая до един заеха унизителната поза на своя командир. След малко всичко свърши с последните резки думи на Глупи. Хрошиите се размърдаха и започнаха да се отдалечават.
— Тя каза, че сега иска да остане насаме със своите приятели — обясни Фтамъл.
— Помолете я най-любезно да повтори пред приятеля си Джон Томас, че всичко, което е казала досега, е истина и ще бъде изпълнено — нареди Кайку.
— Добре.
Докато другите хрошии бързаха да си отидат, Фтамъл каза няколко думи на Глупи. Глупи го изслуша, а после се обърна към Джон Томас. От голямата уста се чу пискливият момичешки глас:
— Кълна ти се, че е истина, Джони. Честен кръст.
Джон Томас тържествено кимна в знак на съгласие.
— Не се безпокойте, господин Кайку. Можете да разчитате на обещанието му.
ГЛАВА XVII
КУПИЩА СЕРВИЗИ
— Кажете й да влезе.
Господин Кайку неспокойно се разположи и хвърли последен поглед към подноса с приготвения чай, за да се увери, че малката уютна зала подхожда напълно за целта. Докато той се суетеше, вратата се открехна, влезе Бети Сорънсън, мило го поздрави и самоуверено се разположи в креслото.
— Как сте, госпожице Сорънсън? — попита господин Кайку.
— Наричайте ме Бети, всички приятели ми казват Бети.
— Благодаря ви. Бих се радвал да станем приятели — каза Кайку, погледна момичето и неволно потръпна.
Бети експериментираше с нов модел грим и от него лицето й приличаше донякъде на шахматна дъска. При това явно беше правила покупки и беше облечена в стил, който определено я състаряваше. Господин Кайку се опита да си напомни, че вкусовете на хората се различават.
— Хм… Уважаема и мила госпожице, малко ми е трудно да ви обясня защо искам да се посъветвам с вас — започна заместник-секретарят.
— Не се притеснявайте, имам време.
— Ще пиете ли чай?
— Нека аз го налея, така е прието между приятели.
Той я остави да налее чая, после се облегна назад с чаша в ръка, сякаш се бе отпуснал, но всъщност продължи да се чувствува напрегнат.
— Надявам се, че сте доволна от времето, прекарано тук?
— И още как! За пръв път мога да пазарувам, без да си броя парите. Всеки човек трябва да си има чекова книжка.
— Доставяйте си тази радост. Уверявам ви, че няма да се отрази ни най-малко на годишния бюджет, говоря в буквалния смисъл. Имаме си таен фонд. Вие сте… хм… сираче, нали?
— Сираче по закон. Аз съм Свободно дете под попечителството на Уествилското сиропиталище за Свободни деца. Защо питате?
— Значи сте непълнолетна?
— Зависи от гледната точка. Аз се смятам за пълнолетна, но съдът е на друго мнение. Слава богу, това скоро ще свърши.
— Хм… Добре… Може би трябва да ви кажа, че всичко това ми беше известно.
— И аз така си мислех. За какво става дума?
— Хм… Може би е по-добре да ви разкажа една малка история. Гледали ли сте някога зайци? Или котки?
— Имала съм котки.
— Изпаднахме в затруднено положение с хрошията, позната ви като Глупи. Не, нищо пагубно, договорът ни с хрошиите няма да се промени, Глупи даде обещание в този смисъл. Но все пак… хм… как да ви кажа, ако направим известни отстъпки, на които Глупи държи, ще можем да разчитаме, че Глупи ще изпитва по-добри чувства към нас при бъдещите ни отношения…
— Щом вие смятате така, сигурно е така. За какво става дума, господин Кайку?
— Хм… И двамата знаем, че Джон Томас отдавна отглежда хрошията Глупи като любимо домашно животно.
— Естествено. Много смешно се получи накрая, нали?
— Да, така е. При това Глупи е живял и с бащата на Джон Томас, и с четири поколения роднини преди него.
— Самата истина. Едва ли има по-мило същество.
— Това обаче е само едната от гледните точки, госпожице Сорънсън… госпожице Бети, гледната точка на Джон Томас и на прадедите му. Винаги обаче има поне две гледни точки. От гледната точка на хрошията Глупи тя… той не е бил любимо животно. Тъкмо обратното. Джон Томас е изпълнявал тази роля за Глупи. Хрошията смята, че се е занимавала с отглеждане на момчета от рода Джон Томас Стюарт.
Очите на Бети се разшириха, след което момичето избухна в такъв смях, че едва не се задави.
— Какво говорите, господин Кайку?! Не може да бъде!
— Не се шегувам. Тази гледна точка изглежда доста разумна, като се има предвид колко различна е продължителността на живота при хрошиите и хората. Глупи е отгледал няколко поколения Джон Томас Стюартовци, това й… му?… е било любимото и най-интересно занимание. Доста детинско, но Глупи е бил и все още е дете.