Бети можа да се овладее дотам, че успяваше да говори, без да се смее непрекъснато.
— Отглеждал е Джон Томас Стюартовци значи? Знае ли Джони за това?
— Да, но му го обясних малко по-различно.
— А госпожа Стюарт знае ли?
— Ами… Не сметнах за необходимо да й го казвам.
— Мога ли аз да й го кажа? Искам да видя изражението на лицето й! Джон Томас Стюартовци… Божичко!
— Мисля, че ще бъде жестоко — неловко я прекъсна господин Кайку.
— Сигурно. Добре, няма да го правя. Но нищо не ми пречи да си мечтая за това, нали?
— Всеки човек може да мечтае. Но нека продължим. Глупи, изглежда, е бил напълно щастлив с това невинно занимание. Възнамерявал е да продължи да го прави кой знае колко дълго и занапред. Тъкмо това стана причина да се сблъскаме с любопитната дилема, при която не можехме да накараме хрошиите да си заминат, след като откриха отрочето си. Глупи настоя да отглежда Джон Томас Стюартовци и занапред — каза Кайку и се поколеба какво да каже по-нататък.
Накрая Бети го подкани:
— И какво, господин Кайку? Моля, продължавайте.
— Какви планове имате занапред, Бети? Тоест, госпожице Сорънсън…
— Аз ли? С никого не споделям плановете си.
— Хм… Извинете, че проявих известна недискретност. Но нали разбирате, осъществяването на стремежите изисква определени условия и Глупи, изглежда, знае едно от тях. Как да се изразя… Например, ако имаме заек… или котка… — започна господин Кайку и се запъна, неспособен да продължи.
Бети го погледна изпитателно. Лицето му имаше нещастен израз.
— Господин Кайку, може би се опитвате да ми обясните, че за да има човек зайчета, първо трябва да събере двойка зайци?
— Всъщност, да. Имах предвид горе-долу същото.
— Господи, и защо се притеснявате чак толкова? Та това е известна истина. Вероятно по-нататък бихте искали да ми кажете, че и Глупи знае правилото за създаване на Джон Томас Стюартовци?
Кайку едва се осмели да кимне.
— Горкичкият! Да ми го бяхте написали в писмо, нямаше да ви затрудни толкова. Предполагам, че ще имате нужда от помощта ми чак до края. Сметнали сте, че имам определено място в този план, така ли?
— Нямах намерение да ви се меся, но трябваше да се ориентирам какво мислите.
— Питате дали ще се омъжа за Джон Томас? Та аз никога не съм си представяла, че няма да се оженим. Разбира се!
Господин Кайку въздъхна с облекчение.
— Благодаря ви.
— О, не го правя заради вас!
— Не, благодарих ви, че ми помогнахте.
— Благодарете на Глупи. Милият стар Глупи! Не можеш го излъга!
— Да смятам ли тогава, че сме се разбрали?
— Моля? Аз още не съм му направила предложение. Но ще го направя. Чаках само да наближи малко времето за излитането на кораба. Знаете какви са мъжете: нервни и плашливи. Не искам да разполага с време, през което да се безпокои. Жена ви бързо ли ви направи предложение? Или поизчака, докато узряхте за мисълта, и тогава ви тегли ножа?
— Ами… Хм… Обичаите на моя народ са малко по-различни. Нейният баща се беше уговорил с моя баща.
Бети, изглежда, се изуми.
— Чисто поробване! — направо му го каза тя.
— Несъмнено. Но аз се чувствувам щастлив в това робство — отвърна Кайку и се изправи. — Радвам се, че разговорът ни приключи в такъв приятелски тон.
— Момент, господин Кайку. Има още един-два въпроса. Какво точно сте предвидили за Джон Томас?
— Моля?
— Какъв ще бъде договорът с него?
— А, това ли… Във финансово отношение ще проявим щедрост. Джон Томас ще посвети по-голяма част от времето на образованието си, но аз реших да му дадем и един малък пост в посолството. Да бъде специален аташе, помощник-секретар или нещо подобно.
Бети мълчеше.
— Естествено, след като и вие ще заминете, няма да е зле и за вас да определим някакъв полуофициален статут. Да речем, на специален помощник със същата заплата. Така двамата ще можете да се уредите добре, ако… когато се върнете.
Бети поклати глава.
— Джони няма амбиции. Амициозната съм аз.
— И какво?
— Джони ще бъде изпратен като посланик на Хрошиджъд.
Господин Кайку изпита голямо затруднение, докато си възвърне дар словото. Накрая успя да каже:
— Мила госпожице! Това изобщо не е възможно!
— Така си мислите. Вижте какво, господин Макклур си е глътнал езика и ви е изиграл, нали? Не увъртайте, вече си имам канали за сведения и в Департамента. Така е станало. Следователно постът е свободен. И ще го предадете на Джони.
— Но, скъпа госпожице… Колкото и високо мнение да имам за господин Стюарт, това не е работа за момче, и то без специална подготовка…