— Стига си шавала, Тиби — обади се мама. — Такова е шило. Не я свърта на едно място. Дори докато гледа телевизия, непрекъснато потропва с крак.
— Просто слушай музиката — посъветва ме Сони с унесен глас. — Остави мелодията да те обгърне.
Заболя ме гърбът. Твърдият под ме убиваше, макар да бяхме на килима. Все пак се опитах да слушам музиката. Беше доста хубава. Много успокояваща, но скоро умът ми отново заработи. Луда работа. Все едно главата ми беше пълна с хора, които коментираха какво се случва и съставяха списъци със задачи. Списъци ли? Това трябваше да правя и аз — списък със задачи. Но този вид списъци не бяха единствените, които правех. Имах цели тетрадки, изписани със списъци. Списъци с любимата ми музика, с любимите ми филми. Списъци с храни, които харесвах, и с такива, които не обичах. С любимите ми хора. С любими книги. Списъци с тревогите ми. С нещата, които не харесваха на котката ми. С целите, които си набелязвах. Обожавах списъците. С тях се чувствах в безопасност. Също така обичах да слагам отметки на нещата, които съм свършила, в списъците със задачи. Хоп, хоп, хоп. Изпълнено. Чувството, че си постигнал нещо, винаги е хубаво. Ето така си почивах. Като съставях списъци и като вършех работа, а не като се излежавах в тъмни стаи.
— Не слушаш музиката, Тиби — обади се Сони. — Отпусни се. Успокой се. Не мисли за нищо.
Насочих съзнанието си отново към музиката, но не задълго. Просто умът ми постоянно работеше. Харесвах господин О, но от него нямаше голяма полза. Отворих очи и се загледах в тъмния таван.
Ясмин подаде глава през вратата, огледа обстановката и направи неодобрителна физиономия.
— Ауди хора — заяви и затвори.
Този път трябваше да се съглася с нея. Кой да предположи, че да се отпуснеш ще е такъв зор?
Седма глава
В отчаяно търсене
Измина още седмица, а от Херми — ни вест, ни кост. Нито електронно писмо, нито обаждане, нито съобщение по зодиакалния ми телефон, който редовно проверявах. Половината от месеца ми като Момиче на зодиака изтече, без да се случи нищо. Поне на мен. Мама и татко се забавляваха с новите си приятели-планети, повечето от които идваха у нас, докато съм на училище. Някои идваха и вечер — размотаваха се, пиеха бира и си приказваха в кабинета или седяха в градинската беседка. В момента там беше много приятно заради избуялите цветя, пълзящи по дървените решетки. Обикновено това е любимото ми време през годината, понеже тогава внезапно разцъфват всички рози, клематиси2 и глицинии, но тази година не им се зарадвах толкова. Обстоятелствата около зодиакалния ми месец ме изнервяха. Не че някой изглеждаше загрижен, освен мен. Пат и Ясмин бяха доволни, понеже се бяха сближили с Неса. Често след училище я откривах в стаята си или в тази на Пат, където трите си говореха за прически, грим и маникюр, докато слушаха музика. Дори Селена, за която мислех, че ще вземе по-присърце случая ми, дойде една вечер само за да проведе дълъг конферентен разговор по телефона с мама и леля Маги и вуйчо Норис относно брака им. Изглежда, че цялото семейство се възползваше от познанството си с планетите, освен мен. Никога през живота си не се бях чувствала така изоставена. Все повече се вбесявах и не можех да спя от непрекъснати мисли за това, което смятах, че трябва или че би могло да се случи.
Една вечер, след жалките ми опити на ледената пързалка, реших, че не ми се връща вкъщи, където пак щях да се чувствам излишна. Вместо това реших да отида в Осбъри и да видя с какво се занимават планетите, когато не висят с роднините ми във Вила Зодиак. Особено ми се искаше да се опитам да открия Херми.
В петък през голямото междучасие разказах плана си на Рейчъл.
— Щом планината не отива при Мохамед, Мохамед трябва да отиде при планината. Ще дойдеш ли?
— Не бих пропуснала. Обичам походите в планината — отвърна тя и като видя озадаченото ми изражение, добави: — Пошегувах се, Тиби.
— Извинявай — рекох. — Разбира се. Много смешно. Напоследък не съм много в час.
— Сякаш не разбирам!
— Напоследък не съм много в час — повторих, за да покажа, че не съм си изгубила напълно чувството за хумор.
Рейчъл въздъхна.
— Добре де, чакай само да звънна на мама, за да я предупредя, че ще закъснея.
Поне една приятелка имам на този свят — мислех си, докато Рейчъл говореше по телефона. Нямаше да е дълго пътуване — трябваше да отидем с училищния автобус до кръстовището в подножието на хълма, след което да се прехвърлим на автобус номер седемдесет и три, който щеше да ни отведе право в Осбъри. Фасулска работа. Щеше да ни отнеме около четиридесет минути.