Усетих как стомахът ми се свива.
— Какво не е наред с пунша?
— В него има мед. Баща ти ми е пратил бележка, че гостите ви са алергични, но… боже, сигурно е изпаднала и чак сега я намерих. На нея пише: „Без мед“. Господи, пуншът е пълен с мед, затова е толкова ароматен и сладък. Гостите добре ли са?
— Добре ми изглеждат — отвърнах. — Чакай да повикам татко.
Втурнах се в трапезарията, изтиках баща ми в коридора и набързо му изложих фактите. Той каза няколко думи на леля Никия, след което се стовари тежко върху един стол.
— Какво означава това, татко?
— О, боже, миличка, това е катастрофа. Проверих го в една книга, след като Херми ни предупреди, когато дойде тук първия път. Точно затова изпратих съобщението на Никия.
— Да, но нали знаеш, че при ретрограден Меркурий…
Татко кимна.
— … има проблеми с комуникациите, неразбиране, изгубени съобщения. Трябваше да имам едно наум и да проверя дали всичко е наред. Какво ще правим сега?
— Но какво ще им стане? Ще се разболеят ли? Ще се подуят ли? Как ще им се отрази?
— Няма нищо по-опияняващо за тях от меда — въздъхна татко. — От една капка връзват кънките. От две капки започват да пеят хулигански песни. От три капки… о, боже мили, представяш ли си картинката?
— Струва ми се, че да. По-добре да предупредя мама.
Изстрелях се в трапезарията, където набързо осветлих мама и Рейчъл по въпроса.
Мама се огледа.
— Май трябва да сервираме яденето, да ги накараме да поемат малко твърда храна, и то бързо — прошепна тя.
— Добра идея — съгласи се татко. — Ефектът започва да се проявява.
Огледах се на свой ред. Очите на всички блестяха. Взех вилица от масата и почуках с нея настойчиво по една чаша.
— Вечерята ще бъде сервирана след малко, затова заемете местата си, ако обичате — обявих аз.
— К’во, толкова рано? — възнегодува Неса. Няколко кичура коса се бяха изплъзнали от прическата й, а погледът й изглеждаше леко разфокусиран. — Не, айде първо да потанцуваме.
— Да, да потанцуваме — подкрепи я Селена, която също се държеше като пияна. — Някой да пусне музиката.
— Разбира се, ще пусна музика — откликна татко, отиде до CD плейъра и изчете всички заглавия, свързани със звезди и планети. — Какво предпочитате? „Звезден експрес“, „Лунна река“ или „Планетите“?
Всички се закикотиха истерично, все едно гледаха най-смешния комик на света. Не е чак толкова смешно — помислих си и видях как по бузите на Джо потичат сълзи. Накрая татко избра един диск с диско и го пусна. След миг всички затанцуваха весело — всеки в свой собствен стил. Селена се полюшваше с разперени ръце, татко и Неса се кършеха в бърз ритъм, доктор Кронос прегърна мама и двамата се понесоха напред-назад с валсова стъпка, Джо затанцува нещо като сиртаки3, а капитан Джон Дори се впусна в ирландски фолклорен танц. При тази гледка Рейчъл избухна в смях. На втората песен Неса извика:
— Да се хванем на влакче!
Татко се огледа, сви рамене и вдигна ръце, сякаш искаше да каже: Какво да се прави!?
— Страхотен купон — отбеляза господин О ухилено. Гостите се наредиха един зад друг и тръгнаха да обикалят из стаята, всеки, поставил ръце върху раменете на предния.
— Не ни остава друго, освен да се присъединим към тях — констатира мама.
— И аз съм на това мнение — подкрепи я татко. — Може пък всичко да мине добре в края на краищата. — И двамата с мама се наредиха на опашката на влакчето.
— Деви, десни, леви, десни, ще вървим напред… — пееха дружно. Селена и доктор Кронос едва се държаха на краката си. Той продължаваше да е зачервен, но това не ги спря.
— Мисля, че всичко ще е наред — предположи Рейчъл с угрижен поглед. — Просто си танцуват.
Казах си, че трябва да се успокоя. Просто си танцуват. Просто си танцуват. Спокойно. Но стомахът ми се свиваше все повече. Леле-мале — мислех си, докато гледах как почетните ни гости се държат като пияни роднини на сватбено тържество.
Рейчъл се обърна към мен с ухилена физиономия, когато Неса се блъсна в близкия шкаф, а господин О се препъна в един стол.
— Тиби, освен и ние да се включим в танца!
Тя изтича до края на колоната, сложи ръцете си върху раменете на последния човек, който беше Джо, и всички затанцуваха през коридора и нагоре по стълбите. Затичах се след тях, чудейки се какво да сторя.
— Хайде, хващай се — извика Рейчъл.