— Сър Хю?
Разрошен и изцапан с мастило младеж си проби път към него. Корбет стисна ръката му — беше Саймън, един от личните писари на Едуард. Младежът кимна към подиума, където кралят и двамата графове ухажваха лейди Мейв. Още не го бяха забелязали.
— Радвам се да те видя, сър Хю. — Саймън облиза устни. — Тъкмо сега кралят е весел — получил е добри новини от Шотландия — но кракът го боли, както и счупеното ребро. Настроенията му се сменят непрекъснато.
— Значи изобщо не се е променил.
Корбет си проби път през залата. На масата на подиума трима посивели мъже в прашни от път дрехи и небрежно отметнати плащове бяха впили очи в Мейв. Тя седеше като кралица на стола на Корбет. Сребристорусата й коса беше прибрана под украсената със скъпоценни камъни пребрадка, лицето й с цвят на слонова кост беше леко поруменяло, докато слушаше историята, която й разказваше Хенри дьо Лейси, граф Линкълн. От другата й страна Едуард подкокоросваше дьо Лейси.
— Хайде, Хенри! — Кралят удари с юмрук по масата. — Кажи й какво казал монахът на игуменката.
— Господарю! — извика Корбет. — Няма да развращаваш съпругата ми с тези войнишки истории!
Кралят обърна глава, Мейв вдигна очи.
„Колко си красива“, помисли си Корбет. Забеляза ръката, отпусната върху леко издутия й корем и пръстите, които си играеха със златния шнур, пристегнал талията й.
— Хю! — Тя се надигна, но кралят нежно я бутна обратно.
— Трябваше да бъдеш тук, Корбет. — Едуард се изправи и протегна здравото си набито тяло, почесвайки оловносивата коса, която обграждаше лицето му.
„Изглеждаш остарял“, помисли си Корбет. Лицето на краля беше сиво, сякаш покрито с фин прах; брадата и мустаците му бяха разрошени. Тежките му клепачи почти скриваха очите, сякаш се боеше някой да не проникне в мислите му. Корбет се поклони.
— Господарю, ако знаех, че идваш…
— Изпратих вестител! — Кралят свирепо погледна към слугите в другия край на залата.
— Господарю, никой не е идвал.
— Значи глупакът се е изгубил. — Кралят изтри ръце в туниката си. — Или пощипва прислужницата в някоя селска кръчма. Точно като теб, Ранулф. — Кралят се усмихна насила и заобиколи масата. — Ухажвах жена ти, Корбет. Ако не бях женен, щях да те убия и да я взема за себе си.
— Тогава двама добри мъже щяха да умрат от насилствена смърт — хладно се обади Мейв зад гърба му.
Едуард се усмихна лукаво и протегна ръка за целувка на Корбет. Когато Хю коленичи, кралят рязко повдигна ръка и пръстенът му одра устната на Корбет.
— Нямаше нужда от това — прошепна писарят, докато се изправяше.
— Липсваше ми — изсъска кралят, надвесен над него. — Ранулф!
Отново протегна ръка. Ранулф бързо целуна пръстена и се изправи, преди Едуард да успее да го нарани. Кралят видя гнева в очите на Корбет и слезе от подиума. Прегърна го през раменете и го поведе из залата.
— Липсваше ми, Корбет. — Притисна го по-силно и писарят усети мириса на кожа, пот и едва доловимия сладникав аромат на кралските дрехи. — Писах ти, но ти не ми отговори. Каних те на събранията на съвета, но ти не дойде. Ти си един капризен, хленчещ негодник. — Пръстите на Едуард се забиха в рамото на Корбет.
— Какво ще прави Твоя светлост? — попита бившият главен писар. — Ще говори с мен или ще ме души?
Едуард леко се усмихна и свали ръката си. Канеше се да каже нещо, когато вратата рязко се отвори и чичо Морган-ап-Люелин, облечен в зелени дрехи, влезе с трясък в хола, дрънчейки с шпорите си, с развят войнишки плащ. Една от шпорите се закачи за рогозките и Морган се препъна. Корбет прехапа устни, за да не се разсмее.
— Проклети рогозки! — изруга Морган и започна да рита непочтителната постелка. Лицето му беше изцапано с прах, по гърдите и ризата му личаха тъмни петна от пот. Той свали наметката си и я хвърли на масата. — Хю, не можеш ли да си позволиш турски килими?
Внезапно Морган осъзна в чие присъствие се намира. Спусна се към краля, падна на едно коляно и отметна мократа си от пот коса.
— Господарю, не знаех, че си тук — задъхано каза уелсецът. — Бях на лов…
Едуард сграбчи ръката на Морган, изправи го и го прегърна.
— Жалко, че не бях с теб. — Кралят го целуна по бузите, после леко го побутна назад. — Тези младоци не ловуват като нас, Морган. Мекушави са.
Корбет затвори очи и се помоли за търпение. Както обикновено, кралят пускаше в ход целия си чар пред хора, от които нямаше никаква нужда. Той просто щеше да използва Морган, за да изнесе знаменитата си тирада как Корбет и всички останали са станали мекушави.