— Буден си, а?
Русо чернокосото копеле седна и се прозя, протягайки ръце над главата си.
— Време е за смяната ми. Мамка му! Закъснял съм. Трябва да бягам.
Докато гледаха как ангелът се изнася на бегом, Рейдж и Ви изругаха.
— Знаеш ли — измърмори Рейдж, — започва да става адски трудно да го мразя.
— Помисли си за „Пънки Брюстър“ и всичко ще си дойде на мястото. — Вишъс тръгна около масата, масивното му тяло се движеше като пантера в кожения панталон и впития потник. — Майната му, не съм и подозирал, че някога ще науча за този сериал.
Ви се залови с топките и джобовете бързо започнаха да се пълнят… ала три удара по-късно се издъни.
— Холивуд? Ти си наред.
Рейдж опита да се съсредоточи, но просто не бе в състояние да си изкара Бити от ума. След миг погледна над зеления филц и изпита истинско облекчение, че всички догени бяха в кухнята и трапезарията… а повечето от братята все още не се бяха прибрали.
А винаги се радваше, когато Ласитър си тръгнеше от стаята.
— Какво? — каза Ви. — И ще трябва ли да запаля една за това?
— Някога… — Рейдж се прокашля. — Някога мислил ли си да си имаш дете, Ви?
— Не. Защо?
Брат му гледаше така, сякаш Рейдж току-що го беше попитал дали има нужда от нов тостер. Или да пусне една пералня. Или да смени маслото на колата си.
— Някога питал ли си се какво би било да си баща?
— Не.
— Никога?
— Не. — Вишъс сви рамене. — Не съм сигурен защо питаш.
— Напоследък в къщата се появиха няколко деца.
— Е, и?
— Това никакъв ефект ли няма върху теб? — Когато Ви поклати глава, Рейдж се намръщи. — Ами доктор Джейн? Тя не иска ли деца?
— Първо, тя не може да има деца. И второ, никога не го е споменавала. Нито веднъж. Отдадена е на работата си… по дяволите, нейната идея за романтичен подарък за рождения ден е нов автоклав[3]. И аз обожавам това у нея.
— Но ако един ден си промени мнението?
— Няма.
— Откъде можеш да си сигурен? — Ви примига няколко пъти и Рейдж махна с ръка. — Извинявай. Не ми влиза в работата.
— Затова ли имаш проблеми с твоята Мери? И недей да увърташ. То е очевидно… Тя иска деца?
— Не. Не, не е това. — Рейдж потърка върха на щеката с палец, прехвърляйки част от синята креда върху възглавничката на пръста си. — Просто се чудех. Нали се сещаш, хипотетично. За другите.
— Виж, не искам да омаловажавам нещата, но я стига… имам ужасни отношения с майка ми, а баща ми беше садист. Това с родителите открай време ми навява единствено неприятни асоциации. Освен това съм горе-долу толкова грижовен, колкото и някоя двуцевка.
— Както казах, извинявай, че изобщо го споменах.
— Е, ще играем ли най-после?
Рейдж прехвърли тежестта на тялото си от единия крак на другия.
— Всъщност, преди това трябва да те попитам още нещо.
34.
Последното, което Мери направи за деня, преди да си тръгне, бе да отиде в кабинета си и да провери Фейсбук. Сякаш ако го отвореше на друго устройство, вместо на телефона си, щеше да получи различен резултат.
— Окей, да го направим — промърмори, докато влизаше в профила си.
Машината се събуди за живот и онова, което я посрещна, бе затворената група само за вампири… защото това бе последната страница, която бе гледала преди да слезе на долния етаж, за да чака Рейдж.
Опресни страницата и докато чакаше интернет връзката да й покаже новите коментари, отметна глава назад и прикова поглед в тавана. Бити крачеше из стаята на тавана и Мери потисна порива си да се качи и да опита да поговори с нея. Не, време бе да се прибира у дома, а момиченцето беше уморено. Освен това, като никога, тя изпитваше нещо много подобно на суеверие: бяха се разделили сравнително оптимистично — Бити беше готова да отидат за сладолед на следващата вечер и Мери се беше вкопчила в онази мимолетна усмивка на задната седалка на понтиака, сякаш беше спасително въже в океана.
— Окей, да видим какво имаме — прошепна, поглеждайки обратно към екрана.
Нищичко. Групата имаше не повече от петстотин членове, предимно жени. Бяха публикувани едва няколко коментара, които засягаха най-обикновени теми и които биха изглеждали съвсем нормални дори в човешките очи.
Никой не беше отговорил на въпроса й за чичото на Бити.
Почувства разочарование, ала това беше лудост. С разума си знаеше, че момичето си няма никого, но да чуеш Бити да говори с такова отчаяние за някакъв хипотетичен роднина, те изпълваше с желанието да стане чудо.
Мери изключи компютъра, взе си чантата и палтото и излезе, поспирайки в подножието на стълбището, водещо към тавана.