— В такъв случай, от какво се нуждаеш, за да го изпратиш в последния му път?
— Вече отпратих всички гости. Стори ми се нередно да останат под покрива ми, докато уреждаме всички тези неща. — Нова доза попиване. — Толкова съм сама. Ще се нуждая от теб повече от всякога.
Асейл се поклони; усещаше, че на Троу му кипи отвътре.
— За мен ще бъде удоволствие.
— Навярно би могъл да присъстваш на срещата ми с адвоката…
— Не — намеси се Троу, — аз ще съм тук, за да те подкрепя. Това трябва да си остане между нас.
— Има право — промълви Асейл и я помилва по бузата с опакото на кокалчетата си. — На драго сърце ще изчакам толкова дълго, колкото се налага. Достатъчна ми е само една гостна и ще се развличам с нещо от библиотеката ти, навярно.
Откъм входната врата се разнесе звън и икономът се появи от една от задните стаи. Докато догенът бързаше да отвори, Троу повдигна вежди, сякаш за да каже, че така подобава да бъде приет един гост.
А после Сакстън, юридическият съветник на самия крал, пристъпи в имението.
В много отношения Сакстън като че ли подхождаше повече на живота в Регентския период[4], отколкото в наши дни, с чупливата си руса коса, ушития по поръчка костюм, кашмиреното палто и куфарчето от „Луи Вюитон“, които го поставяха по средата между коренните противоположности на конте и трудолюбив адвокат.
— Господарке — поклони се той. — Приемете съболезнованията ми за вашата загуба.
Последва нова доза театралничене със сухи очи… и Асейл се оттегли от драмата, макар да улови погледа на Сакстън. Докато двамата си кимваха дискретно, Асейл имаше чувството, че адвокатът знае точно какво прави той тук.
А, Рот. Следеше изкъсо всичко, което се случваше, и Асейл започваше да вярва, че това е нещо хубаво.
— Позволи ми да отведа моя приятел в кабинета — каза Нааша. — А после ще се видим в библиотеката. Моят доген веднага ще те придружи дотам и ще ти предложи освежителна напитка. А Троу ще се присъедини към нас, като мой съветник.
Асейл се сбогува със Сакстън подчертано официално, сякаш двамата не се познаваха, след което последва Нааша в стая, която ухаеше на сушени цветя и дим от дърво. Плъзгащата се врата, която тя затвори зад тях, бе покрита с изящна дърворезба и бе не по-малко ценна, отколкото огърлицата на „Булгари“ около врата на домакинята.
Тя се приближи до него, подсмърквайки деликатно.
— Ще ме облекчиш ли в скръбта ми?
— Винаги.
Асейл я притегли към себе си, защото тя го искаше. И я целуна нежно, така че да не размаже червилото й, отново, защото тя го искаше.
— Миличка — рече, прокарвайки леко ръка по грижливо оформените й къдрици. — Кажи ми, как откри, че любимият ти е починал?
А после запамети всяка дума от отговора й:
— Отидох да го поздравя, преди да му поднесат Първото хранене. Той лежеше по гръб, така спокоен, умиротворен… ала беше студен. Толкова студен. Беше си отишъл. В съня си… което е благословия.
— Добра смърт. Хубава смърт за достоен мъж.
Тя го целуна отново, пъхвайки език в устата му… и Асейл усети вкуса на Троу, почувства миризмата на другия мъж по нея.
— Бъди тук, когато приключа. — В думите й се долавяха леки нотки на заповед.
Властният мъж у Асейл изръмжа, ала разумът му потисна инстинкта.
— Както казах, ще чакам толкова дълго, колкото се налага.
— Завещанието има цял куп клаузи.
— А аз нямам нищо друго за правене, освен да се погрижа за теб.
Нааша буквално грейна при тези думи… и Асейл едва се въздържа да не направи физиономия. Ала тя вече излизаше от стаята с танцуваща походка, готова да открие какво ще наследи.
— Довиждане, засега — изчурулика, преди да затвори вратата след себе си.
Докато потракването на токчетата й по мраморния под затихваше, Асейл вдигна очи към тавана. Не се виждаха охранителни камери, ала разбира се, това бе само най-очевидното място, където можеха да бъдат.
Преди да се опита да излезе от кабинета трябваше да се увери, че никой не го наблюдава.
52.
— Фриц… Как да опиша Фриц…
Рейдж спря на един светофар и погледна в огледалото за обратно виждане. Бити беше на задната седалка и се взираше напред с прехласнато изражение, сякаш каквото и да бе на път да й каже, бе най-увлекателното нещо, което тя щеше да чуе някога.
За миг сърцето му задумка в гърдите. Не можеше да повярва, че съществува дори само възможността да получи шанса да…
Съсредоточи се, заповяда си. Предстои ви още много, преди да дойде време да се разчувстваш.