Но, господи, ако то наистина се случеше, той щеше да води толкова разговори с това момиченце.
— Рейдж? — подкани го Мери.
— О, извинявайте. — Светна зелено и той заповяда на мозъка си да последва примера на колата и да се размърда. — Ами, Фриц прилича на онзи тип от „Похитителите на изчезналия кивот“, нали се сещаш, дето му се разтопи лицето. Само че не толкова страшен… и от него не падат парченца.
— Какво е…?
Рейдж се отпусна безсилно в седалката.
— О, господи, слушай… ще трябва да поработим върху образованието ти. Има толкова много… гледала ли си „Челюсти“?
— Не.
Той фрасна глава в облегалката.
— Не! Господи, каква трагедия.
Бити се закиска, а Рейдж протегна ръка към Мери.
— Дръж ме, трябва да задам най-важния въпрос.
— Можеш да разчиташ на мен, миличък.
Рейдж отново погледна в огледалото за обратно виждане.
— Знаеш ли изобщо кой е Джон Маклейн?
— Не.
— Ханс Грубер[5]?
— Ъ… не?
— Меееееееееееери, дръж ме!
Мери избухна в смях и го избута обратно на мястото му.
— Карай си колата!
Докато момичетата се смееха, той се отърси и се взе в ръце.
— Ще се погрижим за това по-късно. Както и да е, Фриц е… по-стар и от дядо боже, както казват човеците. И направо се разтреперва, ако се опиташ да направиш нещо сам. Не ти позволява да разтребиш след себе си, стресира се, ако се опиташ да си приготвиш нещо за хапване и има неудържима нужда да чисти с прахосмукачката. Но… — Рейдж вдигна показалец. — Той ми купи мой собствен фризер за сладолед. И казвам ти, това опрощава цял куп грехове.
Мери се извърна в седалката.
— Фриц е най-милата сила на тази планета. Той ръководи персонала и се грижи за всички и всичко в къщата.
— Колко души живеят там? — попита Бити.
— Ако броим и догените? — Мери се умълча за миг. — Ами, май тридесет? Тридесет и пет? Четиридесет? Не съм сигурна.
— Най-важното е… — намеси се Рейдж.
— … че има много любов.
— … че има киносалон с машина за десерти.
Мери го стрелна с поглед и той сви рамене.
— Недей да подценяваш важността на шоколадовите десерти в тъмното. Бити, кажи ми, че си опитвала шоколадови десерти?
Когато момиченцето поклати глава с усмивка, Рейдж разпери ръце.
— Човече, на толкова неща имам да те науча, млада лейди.
Пред тях изникна „Лукас Скуеър“, светлините на всички магазини и неонови табели светеха ярко. Широките тротоари бяха пълни с пешеходци — двойки, разхождащи се хванати за ръце, семейства, излезли заедно, групички тийнейджъри, шляещи се напред-назад.
— Петък ли е днес? — попита Рейдж, докато влизаше в един от откритите паркинги.
— Така мисля, не, чакай, май е събота. — Мери извади телефона си. — Да, събота е.
— Нищо чудно, че има толкова хора.
Отне му известно време, докато намери къде да паркира, тъй като все нещо в заобикалящите го коли не му харесваше. Най-сетне си избра място до градините и намести своето съкровище близо до бордюра.
— Да, винаги е толкова придирчив — потвърди Мери, докато слизаше и буташе седалката напред, за да направи място на Бити.
— Хей, аз се грижа за жените си. — Когато вратата им се затвори, той се пресегна и я заключи ръчно, след което слезе и завъртя ключа в дръжката откъм шофьора. — Никой човек няма да ми одраска бебчето.
С Бити по средата те се отправиха към „Ти Джи Ай Фрайдейз“. Заведението се намираше зад ъгъла и когато група шумни човеци изскочиха от него, Рейдж се намръщи.
— Хей, Бити? — каза нехайно. — Значи никога не си ходила на ресторант?
— Не.
Рейдж спря и сложи ръка на рамото й… и се стресна, почувствал колко е слабичко. В момента обаче го тревожеше нещо друго.
— Може да е малко шумно. Разговори, плачещи бебета, смях. Ще има сервитьори, щуращи се напред-назад с огромни подноси с храна, най-различни миризми и звуци. Възможно е да ти дойде в повече. Ето какво трябва да запомниш. Ако се налага да използваш тоалетната, Мери ще дойде с теб, така че не е нужно да се притесняваш, че ще се загубиш или ще останеш сама. А ако в един момент почувстваш, че ти стига, ще си тръгнем. Не ме е грижа дали току-що сме отворили менютата, поръчката ни е пристигнала или тъкмо вдигаме вилиците си. Мятам една стотачка на масата и — той щракна с пръсти — се изнасяме оттам.
Бити просто се взираше в него. И той се притесни, че е отишъл твърде далеч…
Телцето на детето се блъсна в него и то го прегърна с всичка сила. В първия миг Рейдж не знаеше какво да стори и просто разпери ръце настрани, поглеждайки паникьосан към Мери. Ала когато неговата шелан сложи ръка на устата си с вид, сякаш самата тя полага усилие да се овладее, той прегърна момиченцето също толкова силно.