Мери се сгуши в него, обвивайки ръце около раменете му, доколкото можа.
— Имаш го.
Тази нощ опитах да се убия, каза й той в мислите си. И нямам представа защо.
Да. Това беше факт.
Беше си изгубил ума.
14.
— Ей-там е.
Джо Ърли вдигна крак от педала за газта на скапания си фолксваген.
— Знам къде е, Дъги.
— Точно тук…
— Знам.
Нямаше смисъл да дава мигач. В седем сутринта наоколо нямаше никакви коли, никой, когото да го е грижа, когато мина през килнатата желязна порта с люпеща се боя на старото подготвително училище, което майка й беше посещавала преди милион години.
Леле. Девическото училище „Браунсуик“ определено беше виждало и по-добри дни.
Майка й със сигурност не би одобрила подобно градинарство. И по-точно — липсата на такова.
Но разбира се, майка й като нищо можеше да получи аневризъм само заради едно-едничко глухарче в петте акра на моравата им.
Докато се носеше по осеяния с дупки асфалтов път, Джо заобикаляше ями, достатъчно големи, за да я погълнат заедно с малкия й „Голф“, и избягваше изпопадалите клони… някои от които бяха достатъчно стари, че да гният.
— Господи, боли ме главата.
Джо хвърли поглед към своя съквартирант. Дъги Кийфър беше като Шаги от „Скуби Ду“… без говорещия немски дог. И да, прякорът му неслучайно беше Рийфър[2].
— Казах ти да отидеш на лекар. Когато снощи си припаднал тук…
— Удариха ме по главата!
— … вероятно си получил сътресение на мозъка.
Макар че неврологичната консултация вероятно би била изгубена кауза, защото той обикновено си виждаше двойно. А изтръпването и схващането за него бяха начин на живот.
Дъги изпука кокалчетата си едно по едно.
— Ще се оправя.
— Тогава стига си се оплаквал. Освен това, половината от проблема е, че започваш да изтрезняваш. Нарича се махмурлук.
Докато навлизаха във вътрешността на кампуса, около тях започнаха да се появяват сгради и Джо си ги представи с чисти, здрави прозорци, наскоро боядисани первази и врати, които не бяха килнати под най-причудливи ъгли. Без проблем можеше да види майка си тук, с нейните елегантни жилетчици и перли, работеща над дипломата си, която щеше да й позволи да се омъжи изгодно, въпреки че това бе само подготвително училище, не колеж.
Оставяйки нравите на двайсет и първи век настрана, за майка й времето беше спряло в петдесетте години на миналия век. Както доказваха обувките и чантите, които си подхождаха.
А хората се чудеха защо Джо се беше изнесла от дома.
— Не си готова за това, Джо. Вярвай ми.
— Все тая. Трябва да отивам на работа.
— То ще те шашне.
— Аха.
Дъги се обърна към нея така, че предпазният колан се вряза в гърдите му.
— Нали видя видеото.
— Не знам какво видях. Беше тъмно… и преди да си продължил да спориш, забрави ли за първи април тази година?
— Да, ама сега е октомври. — Дъги се изкиска. — И да, онзи номер си го биваше.
— Не и според мен.
Дъги беше решил, че ще е забавно да вземе колата й назаем, след което да й изпрати изфабрикувана снимка на автомобила, разбит в дърво. Как бе успял да се съсредоточи достатъчно дълго, че да го направи, си бе истинска загадка, но снимката бе изглеждала толкова истинска, че Джо дори се бе обадила на застрахователната си компания.
И беше получила нервен срив в тоалетната в службата си, чудейки се, как по дяволите, ще покрие самоучастието.
Така беше, когато напуснеш богатите си родители. Непредвиден разход от петстотин долара можеше сериозно да ограничи способността ти да си купиш храна.
Джо се намръщи и се наведе над волана.
— Какво е то… о, мамка му.
Натисна спирачките и спря пред цяло дърво, което беше паднало на пътя. Погледна си часовника и изруга. Въпреки че времето напредваше, нямаше намерение да подкара направо през полето, рискувайки да се наложи да вика пътна помощ и да плати, за да я изтеглят.
— Ако ще го правим, ще се наложи да продължим пеша.
— Заобиколи го.
— И да заседна в калта? Снощи валя проливен дъжд. — Джо угаси двигателя и извади ключовете. — Хайде. Ако искаш да ми покажеш, най-добре се размърдай. В противен случай още сега обръщам.
Дъги все още мърмореше, когато двамата прескочиха падналия дънер, и продължиха по черния път. Утрото беше хапещо и изненадващо мразовито, от онези, които те карат да се благодариш, че ти е хрумнало да извадиш дебелото яке и да се ядосваш, че не си си взел шапка и ръкавици, защото в главата ти „все още е октомври“.