Рейдж поклати глава.
— Не трябва ли да си заел позиция…
— Видях тази нощ.
А, не и това, помисли си Рейдж. Не, няма да ми причиниш това точно сега, братко.
Извърна се и измърмори:
— Спести ми изпълненията в стил Винсент Прайс[1]. Или смяташ да се правиш на един от онези актьори, които озвучават трейлърите?
— Рейдж.
— … защото определено ставаш за това. „В един свят… където хората трябва… да си затварят устата и да си вършат работата… “
— Рейдж.
Когато Рейдж не се обърна, Ви застана пред него и го погледна яростно с бледите си очи, които приличаха на ядрен взрив.
— Искам да се прибереш вкъщи. Сега.
Рейдж отвори уста. И я затвори. Отново я отвори… и си напомни да говори тихо.
— Виж, сега не е най-подходящият момент за твоите прокоби…
Ви го стисна за рамото.
— Върви си вкъщи. Не се шегувам.
Студен ужас се разля по вените на Рейдж, вледенявайки тялото му… ала въпреки това той поклати глава.
— Разкарай се, Вишъс. Сериозно.
Изобщо нямаше желание да изпробва още от магията на Скрайб Върджин. Нямаше…
— Тази нощ ще умреш.
Сърцето на Рейдж спря, докато се взираше в лицето, което познаваше от толкова години, докато проследяваше с поглед татуировките, стиснатите устни, смръщените черни вежди… и ослепителната интелигентност, която обикновено намираше израз в остър като самурайски меч сарказъм.
— Майка ти ми даде думата си — каза той. Я чакай, ама наистина ли говореха за това как ще пукне? — Обеща, че когато умра, Мери може да дойде с мен в Небитието. Майка ти каза…
— Да й го начукам на майка ми. Върви си вкъщи.
Рейдж извърна поглед. Нямаше друг избор — бе или това, или главата му да избухне.
— Няма да оставя братята. Няма да го бъде. Като за начало, възможно е да грешиш.
Да, и кога за последен път се беше случило това? През деветнайсети век? Осемнайсети?
Никога?
Той заговори през Ви.
— Нито ще побягна с писъци само при споменаването на Небитието. Започна ли да мисля по този начин, с битките е свършено. — Той вдигна длан на сантиметри от лицето на Ви, за да му попречи да го прекъсне. — И освен това, ако тази вечер не се бия, няма да изкарам деня, затворен в имението. Не и без лилавото ми приятелче да дойде с мен на закуска, обяд и вечеря, ако ме разбираш.
Всъщност имаше още една причина и тя беше… лоша, толкова лоша, че не бе в състояние да мисли за нея за повече от частицата секунда, която беше нужна на онази гадост да изникне в главата му.
— Рейдж…
— Нищо няма да ме надвие. Ще се справя…
— Не, няма! — изсъска Ви.
— Е, добре — процеди Рейдж, накланяйки се към него. — И какво, ако умра? Майка ти даде върховното си благоволение на моята Мери. Ако отида в Небитието, с Мери просто ще се срещнем там. Няма защо да се тревожа, че ще бъдем разделени. Двамата с нея ще бъдем съвсем добре. На кого ще му пука, ако наистина ритна шибаната камбана?
На свой ред Ви също се приведе напред.
— Не смяташ, че на братята ще им пука? Наистина ли? Много ти благодаря, задник такъв.
Рейдж си погледна часовника. Оставаха още две минути.
Спокойно можеха да са две хиляди години.
— И ти вярваш на майка ми — подхвърли Ви ехидно, — за нещо толкова важно? Никога не бих предположил, че си толкова наивен.
— Тя успя да ми даде динозавър като мое второ аз! Трудно е да не вярваш на някого след нещо такова.
Изведнъж от мрака наоколо долетяха птичи гласове. Ако не знаеше истината, на човек и през ум не би му минало, че това не са сови.
По дяволите, май доста бяха повишили гласове.
— Все тая, Ви — прошепна той. — Щом си толкова умен, тревожи се за собствения си живот.
Последната му осъзната мисъл, преди да превключи на боен режим и мозъкът му да стане глух и сляп за всичко друго, освен за агресията му, беше за Мери.
Представи си последния път, когато бяха заедно.
Беше се превърнало в негов ритуал, винаги преди битка, нещо като мисловен талисман, който потъркваше за късмет и тази вечер той я видя, застанала пред огледалото в спалнята им, онова над високото писалище, където държаха часовниците и ключовете си, нейните бижута и неговите близалки, и телефоните.
Беше се повдигнала на пръсти, надвесена над него, и се опитваше да си сложи малка перлена обица, но все не успяваше да улучи дупката. Наклонила бе глава на една страна, така че тъмнокестенявата й коса се беше разпиляла над рамото, и той копнееше да зарови лице в току-що измитите вълни. И това съвсем не бе всичко, което го впечатляваше. Изчистената линия на челюстта й улавяше и задържаше светлината от кристалния аплик на стената, блузата й от кремава коприна се диплеше над гърдите й, стеснявайки се около тънкия й кръст, спортно-елегантният й панталон се спускаше до равните й обувки. Не носеше грим. Нито парфюм.