— Ал… ще ми дадеш ли чаша вода?
— Разбира се. Смайващо, а? — той ми хвърли поглед, пълен с разбиране. — Сега си мислиш: „Или аз съм се побъркал, или той, или и двамата сме откачили.“ Знам си, и аз съм бил в същото положение.
Той се надигна от стола с мъка и веднага притисна дясната си ръка под лявата мишница, сякаш да не се разпадне. След това ме отведе зад тезгяха. Докато вървеше пред мен, аз осъзнах още един елемент от тази абсурдна среща: с изключение на няколко случая, в които бях седял до него в църквата Св. Кирил (редки случаи, въпреки че това е моята религия, аз не съм особено ревностен „кат’лик“) или го бях срещал на улицата, никога не бях виждал Ал без готварската му престилка. Той смъкна една искряща чаша от рафта и ми наля вода от чешмата с лъснат до блясък хром. Благодарих му и понечих да се върна на масата, но той ме потупа по рамото. Ще ми се да не го беше правил. Усещането беше като да те потупа Стария моряк на Колридж, който спира един от сватбарите.3
— Искам да видиш нещо преди да седнем. Така ще стане най-бързо. Само дето не можеш точно да го „видиш“. Май по-скоро трябва да го „преживееш“. Допий си водата, приятел.
Изпих половината вода. Тя беше хладна и ми дойде добре, но не свалих поглед от него през цялото време. Онази моя мекушава част очакваше всеки момент да бъда нападнат като първата нищо неподозираща жертва в един от ония филми с вилнеещи опасни маниаци, които винаги имат някакво число в заглавията си. Но Ал просто си стоеше там, с ръка на тезгяха. Ръката беше сбръчкана, кокалчетата възлести. Не приличаше на ръка на петдесет-и-нещо годишен мъж, даже и болен от рак…
— Това от радиацията ли се получи? — попитах аз внезапно.
— Кое?
— Ти имаш тен. Да не говорим за тъмните петната по ръцете ти. Те се получават или от лъчетерапия или от твърде много слънце.
— Ами, никаква лъчева терапия не съм минавал. Така че явно остава слънцето. Доста слънце събрах последните четири години.
Доколкото ми беше известно, Ал беше прекарал по-голямата част от последните четири години в приготвяне на хамбургери и млечни шейкове на луминесцентна светлина, но не казах нищо. Просто си допих водата. Когато оставих чашата на тезгяха, забелязах, че ръката ми беше почнала леко да трепери.
— Добре, какво е това, което искаш да ми покажеш? Или демонстрираш?
— Ела, оттук.
Той ме поведе през дългата тясна кухня с двойната скара, фритюрниците, мивката, хладилника Фрост Кинг и бръмчащия нисък фризер. Спря се пред притихналата съдомиална и посочи вратата в края на кухнята. Беше ниска. Дори на Ал сигурно му се налагаше да се наведе, за да мине през нея, а той беше едва метър и шестдесет и пет висок. Аз съм метър и деветдесет — някои от учениците ми викаха Хеликоптера Епинг.
— Това е — каза той. — През тази врата.
— Това не е ли твоят килер? — съвсем риторичен въпрос, като се има предвид, че през годините го бях виждал да вади от там достатъчно консерви, чували с картофи и сухи храни, за да ми е ясно за какво служи помещението.
Ал изглежда не ме беше чул.
— Знаеш ли, че първоначално бях отворил тая закусвалня в Обърн?
— Не знаех.
Той кимна и този дребен жест беше достатъчен да предизвика нов жесток пристъп на кашлица. Той прикри уста с все по-мърлявата кърпа. Когато кашлицата най-после утихна, той хвърли кърпата в коша и грабна сноп салфетки от тезгяха.
— Този модел каравана е Алуминер, произведена през тридесетте, чиста проба арт деко. Винаги съм искал една такава, още откакто като дете татко ме заведе в „Хапка и разговорка“ в Блумингтън. Купих я напълно обзаведена и я отворих на улица Пайн. Останах там около година, докато ми стана ясно, че след още една година ще съм фалирал. В квартала имаше твърде много заведения за бързо хранене и всички си имаха редовни клиенти. Аз бях като новака, току-що завършил право, който се опитва да си намери клиенти редом с дузина други вече утвърдени кръвопийци. Освен това в ония дни Знаменитият Тлъстбургер на Ал струваше два и петдесет. Даже през ’90-та нямаше как да сляза под тая цена.
— Тогава как, по дяволите, успяваш да го продаваш за по-малко от половината начална цена сега? Освен ако наистина не е котешко месо.
Той изсумтя и дълбоко от гръдния му кош се изтръгна слизесто ехо.
— Приятел, това което аз продавам, е сто процента чисто американско телешко, най-доброто в света. Дали знам какво разправят хората? Естествено. Просто не им обръщам внимание. Какво мога да направя? Да попречиш на хората да говорят е като да попречиш на вятъра да духа.
3
„Поема за стария моряк“ на Самюъл Колридж, започва със сцена, в която един старец среща група сватбари, спира един от тях наслуки и настоява да му разкаже морските си приключения, въпреки протестите на човека. Постепенно обаче разказът го увлича и той изслушва стария моряк до края, а на следващата сутрин се събужда „по-мъдър и по-унил“ — Б.пр.