Аомаме се замисли върху думите му, а в това време „Симфониетата“ на Яначек свърши и публиката избухна в аплодисменти. Явно записът бе правен на живо. Ръкоплясканията бяха продължителни и ентусиазирани. От време на време някой се провикваше „Браво!“. Представи си как засменият диригент се кланя многократно пред застаналата на крака публика. След това ще вдигне глава, ще вдигне ръце, ще се ръкува с концертмайстора, ще се обърне с гръб към публиката, пак ще вдигне ръце в знак на благодарност към оркестрантите, ще се извърне отново напред и ще стори нов дълбок поклон. Докато слушаше записа на продължителните аплодисменти, те взеха да й звучат все по-малко като такива и да й приличат все повече на безкрайна марсианска пясъчна буря.
— Както казах, реалността винаги е само една — повтори бавно шофьорът, сякаш подчертаваше важен пасаж в книга.
— Така е — каза Аомаме.
Прав беше човекът. Една вещ може в определен момент да се намира само, на едно-единствено място. Това го е доказал Айнщайн. Реалността е изключително разумна и изключително самотна.
— Звукът е великолепен — посочи стерео дека Аомаме.
Водачът кимна:
— Как казахте, че му е името на този композитор?
— Яначек.
— Яначек — повтори шофьорът, сякаш се мъчеше да запамети важна парола. После дръпна ръчката, с която отваряше вратата на пътника5.
— И умната! — рече. — Дано стигнете навреме за срещата си.
Аомаме слезе от таксито, стиснала здраво дръжката на голямата си кожена чанта. Аплодисментите продължаваха. Запъти се внимателно по левия ръб на естакадата към аварийната отбивка на десетина метра пред нея. Усещаше през високите си токчета вибрациите — по-скоро вълнообразните движения — на пътната повърхност от всеки профучал по отсрещното платно голям камион, та имаше чувството, че върви по палубата на самолетоносач в бурно море.
Момиченцето от предната седалка на червеното сузуки алто подаде главица през прозореца и зяпна ококорено към минаващата покрай него Аомаме. После се обърна и попита:
— Мамо, какво прави тази жена? Къде отива? И аз искам да сляза и да вървя пеш. Моля ти се ма, мамо! Моля ти сееее!
Майката не отвърна на детските вопли, само поклати глава и хвърли укоризнен поглед на Аомаме. Други реакции на постъпката си освен воплите на детето и погледа на майка му Аомаме не забеляза. Останалите шофьори продължаваха да пушат зад воланите и да гледат с безразличие как тя упорито се провира между колите и парапета на естакадата. Свиваха вежди и примижаваха, сякаш гледат някакъв прекалено бляскав предмет, но поне временно бяха престанали да имат мнение. Да се придвижва човек пеша по „Метрополитън Експресуей“ в никакъв случай не беше обичайно явление, независимо дали трафикът се движеше, или бе замрял, така че им трябваше известно време да възприемат видяното като действително събитие — още повече че пешеходецът в конкретния случай бе млада жена на високи токчета с минипола.
Аомаме прибра брадичка, закова поглед пред себе си и се постара да поддържа равномерен ход с изправен гръбнак. Червеникавокафявите обувки на „Шарл Журдан“6 тракаха по пътя, а полите на палтото й се вееха на вятъра. Април бе дошъл, но въздухът бе все още мразовит и намекваше за приближаването на лошо време. Аомаме носеше бежово манто върху зеленото си костюмче от лека вълна на „Джунко Шимада“7. От рамото й висеше черна кожена чанта, а стигащата до раменете й коса бе безупречно подстригана и оформена. Не носеше никакви бижута. По високото й метър и шестдесет и осем тяло нямаше грам излишна тлъстинка. Всеки мускул в тялото й бе добре трениран, макар този факт да се прикриваше от мантото.
Едно внимателно фронтално проучване на лицето й би разкрило, че двете й уши се различаваха значително по размер и форма: лявото бе много по-голямо и деформирано. Това обаче никому не правеше впечатление, тъй като косата й почти винаги закриваше ушите й. Устните й оформяха плътна права линия, която подсказваше, че не е лесно да я заговори човек. Същото впечатление се допълваше от тясното носле, доста изпъкналите скули, широкото чело и дългите прави вежди. Всичките те обаче бяха подредени върху една приятна овална повърхност, та при цялото разнообразие от хорски вкусове малцина не биха се съгласили, че е красавица. Единственият проблем с лицето й беше изключителната му безизразност. Плътно стиснатите й устни се оформяха в усмивка единствено при крайна необходимост. Очите й притежаваха хладнокръвната бдителност на палубен боцман. Благодарение на тези й черти никой никога не оставаше с трайни впечатления от лицето й. Привличаше внимание не толкова заради чертите на лицето си, колкото заради непринудеността, с която изражението й се променяше. В този смисъл Аомаме приличаше на насекомо, овладяло биологичната мимикрия. Онова, което най-силно желаеше, бе да се слива с фона си чрез промени в своя цвят и форма, да остава незабележима и трудно запомняща се. Тъкмо по този начин се бе защитавала още от детството си.
5
Задната лява врата на всички таксита в Япония се отваря единствено по команда от шофьора. Не е прието и даването на бакшиш. — Б.пр.
6
Шарл Журдан (1883–1976) — френски моделиер, известен със своите дамски обувки. След смъртта му ръководената от синовете му фирма се прочува с използването на авангардни материали, а впоследствие — и със сравнително консервативните си модели. — Б.пр.
7
Джунко Шимада — част от първата вълна японски моделиери, установили се в Париж през 60-те години на XX век, работила няколко години за „Кашарел“ (Cacharel), преди да основе собствено ателие през 1981 г. — Б.пр.