Още с влизането на Тенго в приемната мъжът стана и извади от портфейла си визитка, която му връчи с дълбок поклон. „Тошихару Ушикава“ гласеше надписът с йероглифи и на латиница. Нормално първо име; обаче Ушикава? „Бича река“? Такова име Тенго чуваше за пръв път. Картичката съобщаваше, че господинът е „редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“ с адрес в Коджимачи, квартал Чийода1, и упоменаваше телефонния й номер. Тенго нямаше никаква представа що за организация е тази Фондация за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, нито що за функции трябва да изпълнява един неин „редовен директор“. Визитката обаче бе внушителна, с релефна емблема, не някаква евтиния. Тенго й посвети няколко секунди, преди да върне погледа си върху онзи. Надали са много хората на тоя свят, на които толкова да не подхожда гръмката длъжност „редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“, рече си Тенго.
Разположиха се на два срещуположни фотьойла пред ниска масичка и се огледаха взаимно. Онзи обърса енергично няколко пъти потно чело с носната си кърпа, после върна жалкото парче плат в джоба на сакото си. Момичето от рецепцията им донесе две чаши зелен чай върху поднос. Тенго й благодари. Ушикава на нея нищо не й каза, но на Тенго рече:
— Моля да ме извините, че прекъснах почивката ви и че дойдох без предварително насрочена среща. — Самите думи бяха достатъчно учтиви и официални, но тонът му бе необичайно фамилиарен, до степен, че Тенго насмалко да се засегне. — Обядвали ли сте? Ако искате, да отидем да похапнем някъде и там да си поприказваме.
— Когато съм на работа, не обядвам — отвърна Тенго. — Но след следобедните часове ще хапна нещо леко, така че не ме мислете.
Разбирам. В такъв случай ви моля да ми разрешите да ви кажа за какво съм дошъл, за да можем още тук да го обсъдим. Мястото е тихо, приятно и надали някой ще ни прекъсне.
И огледа стаята така, сякаш й правеше пазарна оценка. А стаята си беше най-обикновена. С една голяма маслена картина на стената — планински пейзаж, забележителен най-вече с количеството боя по него. Имаше и ваза с цветя, наподобяващи гергини — скучни цветове, като някоя слабоумна матрона. Тенго не можеше да се начуди за какво й е на една школа за зубрене да поддържа такава мрачна приемна.
— Пардон, май пропуснах да ви се представя. Както личи от картичката ми, казвам се Ушикава. Но приятелите ми викат Уши, никога — Ушикава. Само Уши, като че съм някакъв бик — засмя се Ушикава.
За какви приятели говори пък тоя? Та кой би се сприятелил с такъв човек, запита се Тенго от чисто любопитство.
Ако трябваше Тенго да е откровен, първото впечатление, което Ушикава създаде у него, бе за някаква изпълзяла от дупка в земята гадост — нещо слузесто с неопределена форма, което поначало не би трябвало да се появява на светло. Нищо чудно да беше едно от нещата, които професор Ебисуно бе успял да примами да излязат изпод скалата. Тенго сбърчи несъзнателно чело и остави върху масичката визитната картичка, която бе все още в ръцете му. Тошихару Ушикава. Така се казвал човекът.
— Сигурно сте много зает, господин Кавана, така че с ваше разрешение съкращавам уводната част и преминавам направо към същността на въпроса.
В отговор Тенго само кимна леко.
А Ушикава отпи от чая и се захвана с деловата част:
— Предполагам, че никога не сте и чували за Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, господин Канава.
Тенго кимна.
1
Японската система за адресиране прилича на българската по това, че се започва от най-голямата географска единица — префектурата (областта), а след това се изреждат градът, градският район, кварталът, махалата и номерът на сградата. Тъй като повечето японски улици нямат име, названието на района, квартала и махалата обикновено се обявяват на указателни табели върху стълбовете на пресечките, а много фирми слагат карта върху рекламните си материали, рекламните кибритчета и визитките на служителите си. — Б.пр.