Бавно падам на колене. Защото този, когото трябва да победя, е бог.
Вече не плача за себе си.
5. Планината Фуджи от Фукагава в Едо
Токио. Чужденци и бъркотия. Движение и замърсяване. Шум, цвят и лица, лица, лица. Някога обичах сцени като тази, но прекалено дълго съм била далече от големи градове. И да се върна в такъв град е свръх силите ми, почти ме парализира.
Нито пък това е старият Едо от гравюрата и аз поемам пореден риск, като идвам тук, въпреки че предпазливостта определя всяко мое движение.
Трудно е да се намери мост, към който да се приближиш под ъгъл, подобен на този, от който Фуджи се вижда на гравюрата от низината. Водата не е със същия цвят и бърча нос от миризмата. Този мост не е онзи мост, тук няма никакви мирни рибари, зеленината е изчезнала. Хокусай рязко издишва и се вторачва като мен във Фуджи-сан изпод металната дъга. Неговият мост е грациозна дъга от дърво, произведение от отминали дни.
И все пак има нещо в свода и фантазията на всеки мост.
Харт Крейн би могъл да намери поезия и тук. „Арфа и олтар на разтопена ярост…“
А мостът на Ницше, който е човешкото, прострян напред към свръхчовека…
Не. Този мост не ми харесва. По-добре никога да не бях се забърквала с това, което е преходно. Нека това да е моят pons asinorum.
Със съвсем леко движение на главата оправям перспективата. Сега изглежда така, сякаш Фуджи подпира моста и без нея той ще се счупи като Бифрост[1] и с това ще попречи на демоните от миналото да нападнат нашия днешен Асгард или може би на демоните от бъдещето да щурмуват нашия древен Асгард.
Отново си премествам главата. Фуджи пада. Мостът остава цял. Сянка и вещество.
Пушекът на един камион ме кара да потреперя. Всъщност току-що съм дошла, а ми се струва, че съм тук прекалено дълго. Фуджи изглежда твърде далечна, а аз — прекалено видима. Трябва да се оттегля.
Дали това е урок или само сбогуване?
Урок, защото сърцевината на конфликта е пред очите ми: няма да бъда повлечена по моста на Ницше.
Хайде, Хокусай, укийо-е — призрак от минала Коледа, — покажи ми друга сцена.
6. Планината Фуджи от Каджиказава
Замъглена, мистична Фуджи над водата. Въздух, който навлиза чист в ноздрите ми. Има дори рибар почти където трябва — само позата му не е така драматична, както на оригинала, дрехите му са по-модерни — над безкрайните серии от вълни на Фурие, настъпващи към брега.
По пътя насам посетих малък параклис, ограден с каменна стена. Беше посветен на Кванон, богиня на състраданието и милосърдието, утешителка във времена на опасност и скръб. Влязох. Обичах я, когато бях момиче, докато научих, че тя всъщност била мъж. Тогава се почувствах измамена, почти предадена. В Китай беше Куан Ин и също толкова милосърдна, но там е отишла от Индия, където е била бодхисатва на име Авалокитесвара, мъж — „Господар, който гледа надолу със съчувствие“. В Тибет той е Чен-ре-зи — „Този със съчувстващите очи“, — който се възражда редовно като Далай-Лама. Не повярвах на цялото това въображаемо търчане от негова/нейна страна и за мен Кванон загуби нещо от очарованието си от това повърхностно смесване на история и антропология. И все пак влязох. Отново посещаваме мисления ландшафт на детството по време на тревога. Постоях известно време и детето в мен затанцува за момент, после замря неподвижно.
Гледам рибаря над онези вълни — по-малка версия на големия рибар на Хокусай, който за мен винаги е символизирал смъртта. Дребни смърти се въртят около него, човекът се влачи в сребърен капан. Спомням си разказ от „Арабските нощи“ — и той произхождащ от американските индианци. Мога да видя и християнски символизъм или архетип на Юнг. Но си спомням как Ърнест Хемингуей е казал на Бърнард Беренсън, че тайната на най-великата му книга е в това, че в нея няма никакъв символизъм. Морето си е море, старецът си е старец, момчето си е момче, рибата — риба, а акулите са същите като другите акули. Хората сами товарят тези неща с още смисъл, като опипват повърхността в търсене на нещо повече. Поне това за мен е разбираемо. Прекарах ранните си години в Япония, късното ми детство мина в Съединените щати. В мен има една част, която обича да вижда нещата алюзорни и обвити в тайнственост. А американската ми част никога на нищо не вярва и винаги търси истинската история зад видимата.
Като цяло бих казала, че е по-добре да не се вярва, макар че от някаква точка трябва да се очертаят линии на тълкуване, преди разместването на основанията, което си позволявам, да залее съзнанието ми. Такава съм, няма сега да се отказвам от тази страна на характера си, която добре ми служеше в миналото. Това не обезсилва гледната точка на Хемингуей повече, отколкото моята, защото никой няма монопол над мъдростта. В сегашното ми положение обаче вярвам, че в моята се съдържа повече потенциал за оцеляване, защото аз си имам работа не само с неща, но и с по-близките до почитани през вековете сили и принципи. Бих искала да не е така и епигонът да е само артефакт, сроден с кълбовидната мълния, изучавана от Тесла. Но зад него има нещо толкова сигурно, колкото и това, че в жълтия самолет имаше пилот.
1
Бифрост — дъгообразен мост в скандинавската митология, по който боговете са минавали от небесата (Асгард) на земята. — Б.пр.