— Колкото и да ти е трудно, трябва да ми повярваш — не съм го направила! Но сега аз искам да зная кой го е направил. И какво са откраднали. Кажи ми всичко.
Тя прехапа устни. Да дължи услуга на Ейб, можеше да означава, че би действала зад гърба на своите хора, но очевидно имаше граници докъде да стигне с откровенията.
— Хайде, стига! След като всичко е копирано на електронни носители, би трябвало да знаеш какво е задигнато. Става дума за Лиса. — Хрумна ми една идея. — Може ли да ми изпратиш копия?
— Не — веднага отклони тя предложението ми. — Абсолютно не.
— Тогава, моля те… само ми подскажи за какво се отнася! Лиса е най-добрата ми приятелка. Не мога да допусна да й се случи нещо.
Подготвих се за отказ. Сидни не ми изглеждаше от тези, с които можеш да си разменяш подобни приказки. Имаше ли приятели? Можеше ли да разбере как се чувствах?
— Повечето са биографични данни — изрече тя най-после. — Описващи част от миналото му и нашите наблюдения върху него.
— Наблю… — Реших да не задълбавам, като прецених, че не искам да зная подробности за това, че алхимиците ни шпионират.
— Нещо друго?
— Финансови справки. — Тя се намръщи. — Особено за големите влогове, които е имал в една банкова сметка в Лас Вегас. Влогове, които доста се е постарал да прикрие.
— В Лас Вегас? Точно оттам се връщам… — Не че имаше някаква връзка.
— Зная — призна ми тя. — Видях някои от записите на охраната на „Часът на вещиците“, свързани с твоята авантюра. Бягството ти оттам всъщност бе причината да заподозра именно теб. Стори ми се типично за теб. — Поколеба се за миг. — Момчето, което беше с теб… онзи висок морой с черна коса… това гаджето ти ли е?
— Ъ, да.
Необходимо й бе доста време и значително усилие, за да й се откъсне следното признание от сърцето:
— Красив е.
— Като за дяволско създание на мрака?
— Разбира се. — Отново се поколеба. — Истина ли е, че сте избягали там, за да се ожените?
— Какво? Не! И такива слухове ли са ви известни? — Поклатих глава и едва не се разсмях, толкова абсурдно ми се струваше всичко това, но трябваше да се придържам само към фактите. — Значи Ерик е имал банкова сметка в Лас Вегас, в която е криел парите си?
— Не е била негова, а на някаква жена.
— Каква жена?
— Никоя… е, поне не е някоя, която можем да проследим. Заради това я наричаме просто Джейн Доу7.
— Оригинално — промърморих. — Защо би го направил?
— Това не знаем. И всъщност не ни интересува. Искаме само да научим кой е проникнал в архива и е задигнал документите.
— Единственото, което зная за това, е, че не съм аз. — Видях как тя ме изгледа изпитателно и вдигнах ръце. — Хайде, стига! Ако толкова съм искала да науча нещо за него, щях да попитам Лиса. Или да открадна съответни документи от нашите архиви.
Изминаха няколко мига в мълчание.
— Добре. Вярвам ти — каза тя.
— Наистина?
— Да не би да искаш да не ти вярвам?
— Не, но просто се оказа по-лесно да те убедя, отколкото си мислех.
Тя въздъхна.
— Искам да науча повече за тези сведения — настоях аз. — Искам да разбера коя е тази Джейн Доу. Ако можеш да ми осигуриш достъп до други архивни документи…
Сидни поклати глава.
— В никакъв случай. Дотук със сведенията. И без това вече знаеш твърде много. Ейб поиска от мен да те предпазя от неприятности и аз го направих. Свърших това, което се искаше от мен.
— Не мисля, че Ейб ще те остави толкова лесно да се измъкнеш. Не и ако си сключила сделка с него без конкретни уговорки.
— Лека нощ, Роуз. Или леко утро. Няма значение.
— Почакай, аз…
Екранът почерня.
— По дяволите — изръмжах и тръшнах капака на лаптопа по-силно, отколкото трябваше.
Всичко в този разговор бе шокиращо за мен, като се започне със Сидни и се завърши с новината, че някой е откраднал от алхимиците архивни документи за бащата на Лиса. Защо му е на някого да се интересува толкова от един мъртвец? И защо въобще е трябвало да краде от архива? За да научи нещо? Или е било опит да се прикрие тази информация? Ако последното е вярно, то тогава Сидни има право да твърди, че усилието е било напразно.