Щайнвег стоеше стъписан. Той промълви:
— Грешката е моя… Ако не бях го насочил по тази следа…
Г-жа Кеселбах пристъпи умолявайки:
— Така си мислите… така Ви се струва… Ох, моля Ви, Щайнвег…
— Не ми се струва… аз не размислих — прошепна той, — а трябваше да размисля…
— Помъчете се да си спомните дали някой от обкръжението на Кеселбах — му каза Льонорман — не бе присъствал на Вашите съвещания по онова време. Дали самият той не се е доверил на някого?
— На никого.
— Помислете си.
И двамата — Долорес и г-н Льонорман, наведени над него, чакаха с тревога отговора му.
— Не — каза той, — като че ли няма…
— Напрегнете се — поде началникът на Сигурността-собственото и фамилно име на убиеца носят инициалите Л и М.
— Л — повтори той — о не, не откривам… Л… М…
— Да, буквите са златни и са гравирани в ъгъла на табакера, притежавана от убиеца.
— Табакера ли? — каза Щайнвег, като напрягаше паметта си.
— От неръждаема стомана…, а едно от вътрешните отделения е разделено на две части — по-малката за цигарената хартия, а другата за тютюна…
— На две части, на две части — повтаряше Щайнвег, чиито спомени, изглежда, се съживяваха от тази подробност. — Не можете ли да ми покажете предмета?
— Ето го, или по-скоро едно точно негово копие-каза Льонорман, като му подаде табакера.
— Ах! Какво!… — извика Щайнвег, като взе табакерата.
Той я разглеждаше с глупаво изражение, обръщаше я във всички посоки, пребледнял, с треперещи ръце и ужасени очи.
— Говорете, хайде говорете — заповяда г-н Льонорман.
— Ох! — каза той, сякаш заслепен от светлина. — Всичко се изяснява.
— Говорете, говорете де…
Щайнвег ги отблъсна и двамата, отиде залитайки до прозореца, после се върна назад и се нахвърли върху началника на Сигурността с думите:
— Господине, господине… убиецът на Рудолф, ще Ви кажа… Ами…
Той млъкна.
— Кажете — подканиха го другите.
Минута мълчание. Щеше ли да прозвучи името на отвратителния престъпник. В тишината, възцарила се в канцеларията, между стените, които бяха чули толкова признания, толкова обвинения, на г-н Льонорман му се струваше, че е на ръба на бездънна пропаст и че до него долиташе глас… Още няколко секунди и той ще узнае…
— Не — прошепна Щайнвег, — не, не мога…
— Какво казвате? — провикна се началникът на Сигурността побеснял.
— Казвам, че не мога.
— Но Вие нямате право да мълчите! Справедливостта го изисква.
— Утре ще говоря, утре… трябва да размисля… Утре ще Ви кажа всичко, което знам за Пиер Льодюк… всичко, което предполагам за тази табакера… утре, обещавам Ви…
У него се долавяше онзи вид упорство, което сломя-ваше и най-енергичните усилия. Г-н Льонорман отстъпи.
— Така да бъде. Давам Ви време до утре, но Ви предупреждавам, че ако утре не проговорите, ще съм принуден да осведомя следователя.
Той звънна и като отведе инспектор Диьози настрана, му каза:
— Придружи го до неговия хотел… и остани там… ще ти изпратя двама души… И си отваряй очите добре. Могат да се опитат да ни го отнемат.
Инспекторът отведе Щайнвег, а г-н Льонорман, връщайки се при г-жа Кеселбах, която беше силно развълнувана от сцената, се извини:
— Повярвайте, че много съжалявам, госпожо… разбирам колко сте потресена…
Той я разпита за времето, когато г-н Кеселбах е установил връзки с Щайнвег, и за продължителността на тези връзки. Но тя беше толкова уморена, че той не настоя много.
— Трябва ли да дойда утре пак? — попита тя.
— Не, не, разбира се. Ще Ви държа в течение на всичко, което каже Щайнвег. Ще ми позволите ли да Ви предложа ръката си до Вашата кола?… Не е лесно да се слезе от третия етаж…
Той отвори вратата и й направи път да мине. В същия момент в коридора се разнесоха възгласи, при-тичаха агенти, инспектори, канцеларски служители…
— Шефе, шефе!
— Какво има?
— Диьози!
— Но той излезе оттук…
— Намерен е на стълбището.
— Мъртъв ли?
— Не, повален, припаднал…
— А мъжът? Мъжът, който беше с него? Старият Щайнвег?
— Изчезнал е…
— Гръм и мълнии!
II
Той хукна по коридора, спусна се тичешком надолу по стълбата и намери Диьози проснат на площадката на първия етаж, заобиколен от групата, която му оказваше помощ.
Той забеляза Гурел, който се качваше по стълбата.
— О, Гурел! Отдолу ли идваш? Срещна ли някого?
— Не, шефе…
Но Диьози се съживяваше и с широко отворени очи простена:
— Тук, на площадката, вратичката…
— Ах, по дяволите, вратата на седма стая! — провикна се началникът на Сигурността… Нали заповядах да се заключи… Сигурно беше, че някой ден3…
3
Откакто г-н Льонорман не е в Сигурността, двама злосторника вече избягаха през същата врата, след като се бяха освободили от агентите, които ги придружаваха. Полицията не разгласи това двойно бягство. А защо, щом като прохода е необходим, не се махне резето от другата страна, което е ненужно и позволява на беглеца да прекъсне всякакво преследване и да си отиде спокойно през коридора на седма гражданска стая или през галерията на първа председателска?