— Хлебчетата изобщо не ме интересуват. Все ми е едно какво ям.
— Има една книга на горния етаж, където е поместено много умно есе. Разказва се за млади момичета, които трудно понасят живота вкъщи, след като знатни познати са ги разглезили. Мисля, че беше в „Мирър“37 — Ще го потърся и ще ти го дам тези дни. Сигурна съм, че ще ти повлияе добре.
Катрин не каза нищо и усърдно се залови за работа с желанието да бъде полезна, но след няколко минути, без сама да съзнава, отново потъна във вялост и безразличие. Отпадналостта й пораждаше раздразнителност, която я караше по-често тя да се движи в креслото, отколкото иглата й в шева. Мисис Морланд наблюдаваше как дъщеря й отново изпада в предишното си състояние. Тя виждаше в нейния отсъстващ и нещастен поглед пълно доказателство за недоволството, на което, според нея бе причина за липсата на жизнерадостност, затова бързо напусна стаята, за да донесе въпросната книга. Нямаше време за губене, тази опасна болест трябваше да се лекува. Мисис Морланд не можа да намери веднага търсената книга. Задържа я и друга домашна работа, така че измина около четвърт час, преди да слезе долу с творбата, на която толкова много се надяваше. В залисията си на горния етаж тя чуваше единствено шума, който сама създаваше, затова не знаеше, че преди минути е пристигнал посетител. Когато влезе в стаята, първото нещо, на което се спря погледът й, бе един млад мъж, когото виждаше за първи път. Той веднага стана с почтителен вид и след като смутената й дъщеря го представи като „мистър Хенри Тилни“, започна с неудобството на истински чувствителните хора да се извинява за появата си. Било му ясно, че след случилото се няма никакво право да очаква добър прием във Фулъртън, но имал причина за своето натрапничество — нетърпението да се убеди, че мис Морланд е пристигнала благополучно вкъщи. Той не говореше пред несправедлив съдия или злопаметна душа. Мисис Морланд ни най-малко не обвиняваше него или сестра му за непочтеното поведение на баща им, нещо повече, тя бе благосклонно настроена и към двамата. Затова, предразположена от неговата външност, тя го прие с непресторено доброжелателство, изразено с простодушни думи. Благодари му за голямото внимание към дъщеря й, увери го, че приятелите на нейните деца винаги са добре дошли в този дом и го помоли повече дори с дума да не споменава миналото.
Хенри нямаше нищо против да се подчини на тази молба, защото, каквото и облекчение да чувстваше в сърцето си при тази неочаквана благост, точно в този момент не бе по силите му да изрече нищо по въпроса. Той мълчаливо се върна на мястото си и в продължение на няколко минути вежливо отговаряше на обичайните за случая забележки на мисис Морланд относно времето и пътищата. Междувременно Катрин — възбудената, развълнувана, щастлива и тръпнеща Катрин — не проронваше и дума, но аленеещите страни и грейнали очи накараха майка й да повярва, че това добронамерено посещение ще успокои сърцето й поне за известно време. Така че мисис Морланд с удоволствие скри първия брой на „Мирър“, който можеше да потрябва някога по-нататък.
Още в началото тя бе изпратила едно от децата да повика мистър Морланд, тъй като се нуждаеше от неговата поддръжка и помощ в намирането на теми за разговор с госта, когото тя искрено съжаляваше заради притеснението от бащината му постъпка. Само че мистър Морланд отсъстваше от къщи и останала без подкрепа, след четвърт час мисис Морланд не знаеше вече за какво да говори. Така изминаха няколко минути в непрекъсвано мълчание, когато Хенри се обърна към Катрин за първи път след влизането на майка й и я попита с неочаквана живост дали мистър и мисис Алън в момента са във Фулъртън. От всички объркани нейни думи, изречени в отговор, той извлече смисъла, който можеше да се предаде само с една кратка сричка и изрази намерението си веднага да ги посети и поднесе почитанията си. Леко изчервен, той попита Катрин дали би била така добра да му покаже пътя.
— Къщата се вижда от прозореца, сър — съобщи Сара.
В отговор тя получи само благодарен поклон от джентълмена, а от майка си — знак с глава да мълчи. Мисис Морланд си бе помислила за възможността покрай посещението на достойните им съседи той да желае да даде на Катрин някакво обяснение за поведението на баща си и може би щеше да му бъде по-приятно да говори единствено пред нея, затова в никакъв случай не би попречила на дъщеря си да го придружи. Двамата тръгнаха и се оказа, че мисис Морланд не се бе заблудила напълно какъв е поводът, породил желанието за тази разходка. Хенри наистина искаше да обясни поведението на баща си, но първата му цел беше да изкаже на Катрин своите чувства. Направи го тъй добре по пътя към имението на мистър Алън, че на нея никога не би й омръзнало да го слуша отново и отново. Той я увери в любовта си и на свой ред помоли за сърцето й, което, както и двамата добре знаеха, вече му беше дадено изцяло. Та нали, макар че сега Хенри наистина се бе привързал искрено към нея, съзнаваше всички съвършенства на нейния характер, наслаждаваше им се и действително обичаше да се намира в нейно присъствие, трябва да призная, че неговата обич се бе породила само от чиста благодарност или, с други думи, убеждението, че тя не е равнодушна към него, бе била единствената причина той да й обърне по-сериозно внимание. Не крия, че това е нов момент в сантименталните любовни романи и той е ужасна подигравка с достойнството на героинята, но ако в реалния живот също толкова рядко се среща подобно обстоятелство, то поне ще ми остане заслугата да съм развихрила необузданото си въображение.
37
Вестник „Мирър“. В своето есе в брой 12 от 6.3.1779 г. автор, подписал се „Джон Хоумспън“ (Джон Домашния), се оплаква от влиянието, което едноседмичното гостуване у знатна дама е оказало върху двете му дъщери. Те свикнали да си лягат късно, да подражават на крайната мода, да харчат с широки пръсти, да използват френски изрази и дори да намират извинение за играта на карти в неделя и да се съмняват в безсмъртието на душата. Вестник „Мирър“ първоначално се издава в Единбург от Хенри Макензи през 1779–1780 година