Джеф Абот
Адреналин
Сам Капра #1
На Бет и Емет Ричардсън,
които ме увлякоха по изучаването на престъпността.
Благодаря за престъпленията.
ПЪРВА ЧАСТ
14 ноември — 10 април
„В потока, който формулира нелегалния сеят, началото често е край и обратното… Билиони долари се движат по света по незаконни канали…
Те съсипват живота на някои хора и създават огромни империи от печалби за други.“
1
Веднъж жена ми ме попита какво бих й казал, ако знам, че това е последният ни ден заедно.
Бяхме женени от година. Лежахме в леглото и гледахме как слънчевите лъчи проникват през дебелите завеси, и аз й казах истината: „Всичко друго, но не и сбогом. Не мога да се сбогувам с теб.“
Две години по-късно си спомнях, че онзи последен ден започна като повечето ми дни. Станах в пет, качих се в колата, потеглих и паркирах близо до станцията на метрото на Воксхол. Обичам да използвам административната сграда няколко преки по-нататък за малките си приключения.
Започнах тичането с дълго загряване на открития бетонен вътрешен двор на старата обществена сграда, бавно бягане на място, набирайки скоростта и повишавайки телесната си температура с няколко критични градуса, и после хукнах. Мускулите и сухожилията трябва да са загрети. Отпред се издигаше тухлен зид, един метър по-висок от мен. Подскочих и се вкопчих в ръба в горната му част. Набрах се с едно плавно движение, което бях упражнявал хиляди пъти. Не се задъхах и ставите ми не изпукаха. Движех се безшумно. Тишината показва, че контролираш положението. Прехвърлих се над стената, побягнах и после прескочих друг, много по-нисък зид, като се подпрях на една ръка и преметнах крака над тухлите. Влязох в главната сграда. Стълбището вонеше на урина и беше украсено с черно-бели графити. Ритнах боядисаната стена и използвах енергията да ме изтласка към завоя на перилата. Движението беше трудно и бях падал няколко пъти, но за щастие днес се приземих внимателно върху перилата и съумях да запазя равновесие. Сърцето ми блъскаше в гърдите, но съзнанието ми беше спокойно. Адреналинът пулсираше. Скочих от перилата върху стоманена подпора, която продължаваше навътре в строежа, използвайки инерцията, за да се залюлея и да тупна на пода. Сградата беше разрушена и се ремонтираше. Нямаше да повредя нищо, нито да оставя следи. Може и да влизам незаконно в чужда собственост, но не съм глупак. Хукнах към отсрещната страна, подскочих, хванах се за друга стоманена подпора, залюлях се, пуснах се, приземих се и внимателно се претърколих. Енергията от падането се разпространи по гърба ми, вместо да нахлуе в коленете. Станах и отново побягнах. Върнах се в сградата и потърсих нов, по-ефективен начин да проникна в пространството й. Паркур1, изкуството на движението, поддържа нивото на адреналина ми и в същото време постепенно ме обзема спокойствие. Направя ли грешка, ще падна от тухлените стени. Вълнуващо е и същевременно успокояващо.
Преминах още три пъти през интересната мрежа от пространства на сградата — разбити подове, зеещи стълбища, съоръжения. Тичах, подскачах и се хвърлях на земята, като намирах най-прекия и лесен път през полуразрушените стени, купчините тухли и празните стълбища. Енергията изгаряше мускулите ми и сърцето ми биеше учестено, но през цялото време се опитвах да съм спокоен. Винаги търсех линията. В далечината чувах, че уличното движение започва да се засилва. Небето просветляваше за новия ден.
Хората смятат, че жилищните блокове са грозни. Зависи как ги гледаш. За паркуриста старите правоъгълни сгради са красиви, пълни с равни места, стени, перила и ръбове, по които да се катериш, да вървиш и да отскачаш, съседи, които не викат полицията и при най-малкия шум.
Докато минавах по последната отсечка от маршрута си, скочих от втория етаж на първия, хванах се за греда, залюлях се и се пуснах.
— Хей! — извика някой, докато летях във въздуха.
Приземих се и се претърколих. Енергията от падането се разнасяше приятно през раменете и гърба ми. Изправих се, направих три крачки и спрях.
Не беше пазач, а тийнейджър. Стоеше и ме гледаше, захапал цигара.
— Как го правиш, човече?
— Упражнения — отвърнах. — Дълги, скучни часове на упражнения.
— Като паяк си — усмихна се той. — С мама те наблюдаваме. Тя искаше да извика ченгетата, но аз не й позволих.
1