— Защо си дошъл, Джулиан? Имахме договорка. Когато бъда готов за работа, аз ще се свържа с вас, а не вие с мен.
Ишърууд се наведе напред и постави длан върху рамото на Габриел.
— Шамрон ми разказа какво се е случило в Русия — изрече той меко. — Бог ми е свидетел, че не съм специалист по тези неща. Но се съмнявам, че даже и ти ще имаш силите да изтриеш подобен спомен.
Габриел изгледа чайките, които се носеха като хвърчила над нос Лизард. Мислите му обаче го върнаха към брезовата горичка източно от Москва. Беше застанал до Киара над прясно изкопан гроб, с ръце зад гърба и очи, вперени в дулото на едрокалибрен пистолет. Оръжието лежеше в ръката на руския олигарх Иван Харков — международно известен финансов играч, търговец на оръжие и главорез. Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон! Габриел премигна бързо и образът изчезна.
— Какво ти е разказал Шамрон?
— Достатъчно, за да знам, че двамата с Киара имате пълни основания да се затворите в тази виличка до края на живота си. — Ишърууд притихна за минута. — Истина ли е, че е била бременна, когато са я похитили на шосето в Умбрия?
Габриел притвори очи и кимна.
— Копоите на Иван са й дали няколко дози упойка, докато я превозвали от Италия до Русия. Именно тогава е пометнала.
— Как е тя сега?
— Като прясно реставрирана картина. На повърхността изглежда чудесно. Но отдолу… — Гласът на Габриел заглъхна. — Понесла е много щети.
— Сериозно ли е?
— Има и добри, и лоши дни.
— Четох във вестниците за убийството на Иван. Френската полиция е убедена, че заповедта за покушението е издадена или от Москва, или от някой изнервен бизнес конкурент. Но зад това стоиш ти, нали, Габриел? Всъщност ти си убил Иван пред онзи луксозен ресторант в Сен Тропе.
— Макар официално да съм се оттеглил, това не означава, че правилата са се променили, Джулиан.
Ишърууд отново напълни чашата си с чай и замислено задърпа ъгълчето на салфетката си.
— Направил си услуга на човечеството с това убийство — тихо каза той. — А сега е време да направиш услуга и на самия себе си. Както и на разкошната си съпруга. Време е двамата с Киара да се върнете в света на живите.
— Ние живеем, Джулиан. И то доста добре.
— Не е така. Вие сте в траур. Спазвате шива2 за бебето, което сте изгубили в Русия. Може да отъпчеш всичките скали оттук до края на земята, Габриел, но това няма да върне детето. И Киара го съзнава. Време е да започнете да мислите и за други неща, а не само за някакъв си руски олигарх.
— Например за картини ли?
— Точно така.
Габриел въздъхна тежко.
— На кой художник?
— На Рембранд.
— В какво състояние?
— Трудно е да се каже.
— Защо?
— Защото в момента липсва.
— И как ще реставрирам липсваща картина?
— Не ме разбра правилно. Не съм дошъл за реставриране на картината, Габриел. Тук съм, защото искам да я намериш.
5. Нос Лизард, Корнуол
Двамата продължиха да вървят по скалите към Лизард Лайт като контрастни фигури от различни картини. Ръцете на Ишърууд бяха пъхнати в джобовете на палтото му от туид, а краищата на вълнения му шал се повяваха като знаменца от суровия вятър. По стечение на обстоятелствата той говореше за лятно събитие — за зноен юлски следобед, когато бе отишъл до един замък в долината на река Лоара, за да направи оценка на колекцията на починал собственик. Един от най-демоничните аспекти в несигурното битие на всеки търговец на картини.
— Имаше едно или две платна, които представляваха известен интерес. Но всички останали бяха боклуци. И тъкмо си тръгвах оттам, когато телефонът ми звънна. Оказа се Дейвид Кавендиш. Художествен консултант. Работи със свръхбогатите колекционери. И доста сенчеста фигура, меко казано.
2
В еврейската традиция — едноседмичен период за оплакване на покойник от първо коляно. Повечето ежедневни занимания се прекъсват заради траура. Затова се казва, че след погребението опечалените трябва „да преседят“ шива. — Б.пр.