Въпреки че много швейцарски фирми са действали доброволно като разпространители на ядрени технологии и без съмнение го правят и днес, сред служителите на разузнавателните служби няма съмнение в коя западноевропейска държава има най-много фирми, които са замесени в тайния и доходен бизнес на търговията с ядрени материали. Тази съмнителна чест се пада на Германия. Според високопоставен служител на американското разузнаване, с когото разговарях, докато събирах информация за „Аферата Рембранд“, голяма част от материала, използван за ядрената програма на Иран, е била доставена от германски фирми. Когато попитах събеседника си защо немските индустриални магнати биха продали доброволно подобна суровина на толкова нестабилен режим, той ме погледна с изненада и ми отговори само с една дума: „Алчност“.
Човек би помислил, че бизнесмените на Германия — страната, извършила холокоста, биха изпитвали угризения относно взаимоотношенията си с режим, който открито говори, че планира да заличи държавата Израел от картата на света. Човек би си помислил също, че и Швейцария — страната, получила най-сериозни облаги от холокоста, би страдала от подобни угризения. Явно не е така. Ако Иран успее да разработи ядрено оръжие, останалите страни в региона ще поискат също да се въоръжат. Съществува потенциал за огромни бъдещи печалби за компаниите, готови да продават забранени за износ материали на най-богатия купувач.
Разузнавателните служби на три държави — САЩ, Израел и Великобритания, работят усилено, за да попречат подобни материали да се озоват в Иран. Не е известно доколко тази дейност е успешна. Високопоставен служител на американското разузнаване, с когото разговарях през есента на 2009 г., ми каза в прав текст, че Иран разполага и с други съоръжения за обогатяване на уран, освен Кум — съоръжения, които няма как да се построят без ползване на западни технологии. През месец март 2010 г., докато завършвах ръкописа на настоящия роман, „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че Иран изгражда поне още два комплекса, подобни на този в Кум, в разрез с преговорите с Обединените нации. Материалът бе написан на базата на интервюта със служители на разузнаването, които са запазили анонимност, тъй като изнесената информация се е базирала отчасти на „строго секретна операция“. Не се споменаваше нищо за отдавна изгубен портрет на Рембранд, нито за мъж със среден ръст и посребрели слепоочия, който често се разхожда сам по крайбрежните скали на Корнуол.
Благодарности
Този роман, както и предишните книги от серията за Габриел Алон, не би могъл да бъде написан без помощта на Дейвид Бул — един от най-изкусните реставратори на художествени произведения. Дейвид обикновено ме съветва по въпроси, свързани с почистването на платната. Този път обаче ми помогна в съчиняването на убедителен метод за скриването на стара тайна в картината. Техниката на дублиращото платно се използва рядко от съвременните реставратори, но се оказа идеална за нуждите на романа. Ще бъда вечно задължен и на брилянтния Патрик Матисен, който ми разкри тъмните страни в света на изкуството и до известна степен вдъхнови един от любимите ми герои в серията. Патрик обаче със сигурност има малко общи черти с Джулиан Ишърууд, освен любовта към изкуството, чувството за хумор и безграничната щедрост.
Разговарях с няколко израелски и американски служители относно фактологията на романа и бих искал да им благодаря, макар и анонимно, както те пожелаха. Роджър и Лора Креси ме запознаха с американските опити за неразпространение на ядреното оръжие и с разклонените структури на държавната сигурност. Специални благодарности и на М., който ме научи как може да се „притежава“ нечий мобилен телефон или лаптоп. Мисля, че никога няма да гледам на смартфона си по същия начин. Това вероятно важи за всички ни.
Проведох разговор относно въпросите на реституцията с Ана Рубин, директор на Службата за обработване на искове, свързани с холокоста, към регулаторната банкова агенция на щата Ню Йорк. Петер Бойс ме научи как да използвам базите данни на Еврейския исторически музей в Амстердам, а Сара Фейрабенд от мемориала „Холандсхе Схаубург“ ми даде отговор на няколко въпроса относно ужасното минало на театъра. Сара Блумфийлд и Фред Цайдман, мои колеги от Мемориалния музей на холокоста във Вашингтон, бяха за мен вдъхновение и подкрепа. Дълбоко възхитен съм от хората, посветили живота си на запазването на спомена за шестте милиона жертви, погълнати от пламъците на Шоа14.