— Наричат я Града на лъвовете. Но е само местна легенда.
— Като онази за архангела, който обитавал хълмовете от залива Гънуолоу ли?
— Да не се впускаме в библейски препратки, Джулиан.
— Аз съм търговец на платна от италиански и холандски стари майстори. Библейските алюзии са част от арсенала ми. Освен това е трудничко човек да не се прехласне на подобно място. Леко е уединено за моите вкусове, но пък разбирам защо винаги те е влечало насам. — След тези думи Ишърууд разкопча няколко копчета на палтото си. — Спомням си онази прекрасна къщурка, която притежаваше в Порт Навас. Както и ужасяващото жабче, което я наглеждаше в твое отсъствие. Припомни ми как се казваше хлапето.
— Пийл — отвърна Габриел.
— Да, точно така. Младият господин Пийл. Досущ като теб. В кръвта му беше да е шпионин. Изпили ми нервите онзи път, когато дойдох да потърся картината, която ти бях дал да пазиш. — Ишърууд показно се замисли. — Вечелио1 беше, нали?
Габриел кимна.
— „Поклонението на пастирите“.
— Прекрасна картина! — възкликна Джулиан с блеснали очи. — Целият ми бизнес висеше на косъм. Този Вечелио щеше да ме задържи в играта още поне няколко години. А ти трябваше да го реставрираш. Обаче реши да изчезнеш от лицето на земята, нали? Без никаква следа. — Той сбърчи чело. — Май сглупих, задето се хванах на хорото с теб и твоите приятелчета от Тел Авив. Вие се възползвате от хората като мен. А когато приключите с нас, ни оставяте на вълците.
Ишърууд затопли дланите си на потъмнелия алуминиев чайник. Характерното му английско име прикриваше факта, че въобще не е англичанин. По националност и по паспорт действително бе британец, но по потекло бе германец, по обноски — французин, а по вероизповедание — юдаист. Малцина бяха доверените му приятели, които знаеха как през 1942 г. малкият Джулиан Ишърууд бил доведен в Лондон като бежанец, след като преди това две баски овчарки го били мъкнали из заснежените Пиренеи. Не се знаеше и фактът, че майка му и баща му — прочутият парижки търговец на предмети на изкуството Самуел Исаковиц — са загинали в лагера на смъртта Собибор. Макар Джулиан ревностно да съхраняваше тайните на своето минало, историята за драматичното му избавление от окупираната от нацисти Европа някак си бе достигнала до ушите на легендарния израелски топшпионин Ари Шамрон. И в средата на седемдесетте години, при поредната вълна палестински терористични нападения срещу израелски цели на Стария континент, Шамрон бе съумял да привлече Ишърууд като саян — доброволен сътрудник. Задачата му беше една: да подпомага за изграждането и издръжката на младия реставратор и екзекутор на име Габриел Алон.
— Кога последно разговаряхте? — попита Габриел.
— С Шамрон ли? — Джулиан неопределено сви рамене. — Натъкнах се случайно на него в Париж преди няколко седмици.
С изражението си Габриел даде да се разбере, че не вярва на думите на събеседника си. Нямаше начин човек „случайно“ да се натъкне някъде на Ари Шамрон. А онези, на които им се случваше, рядко доживяваха шанса да разказват за това.
— Къде в Париж?
— Вечеряхме в неговия апартамент в „Риц“. Насаме.
— Колко романтично!
— Е, не бяхме съвсем сами. Бодигардът му ни правеше компания. Бедният Шамрон. Остарял е като Юдейското плато, но и до ден-днешен враговете му продължават безмилостно да го преследват.
— Рисковете на професията, Джулиан.
— Предполагам, че си прав. — Ишърууд изгледа Габриел и се усмихна тъжно. — Той е упорит като магаре и кажи-речи също толкова очарователен. Но част от мен се радва, че още го има. Изпитвам някаква боязън от деня, когато този човек ще си отиде. Израел повече няма да бъде същият. Нито пък булевард „Цар Саул“.
На булевард „Цар Саул“ се намираше централата на израелските разузнавателни служби. Тя разполагаше с дълго и подвеждащо наименование, което нямаше почти нищо общо с действителното естество на операциите й. Затова работещите там я наричаха просто Службата.
— Шамрон никога няма да умре, Джулиан. Той е безсмъртен.
— Не бъди толкова сигурен, хлапе. Човекът не изглежда никак добре.
Габриел отпи от чая си. Вече цяло десетилетие бе изминало от последната операция на Шамрон като шеф на Службата, но той продължаваше да се меси в работите й, сякаш централата му беше бащиния. Редиците на Службата бяха пълни със служители, доведени и обучени лично от Ари. Те следваха неговия символ верую и даже говореха на език, съчинен от него самия. Макар вече да не разполагаше с формална титла или позиция, Шамрон си оставаше скритата дълга ръка, която насочваше политиката по безопасност в Израел. Из коридорите на разузнавателната централа той бе известен като мемунех — „единственият шеф“. От дълги години насам бе посветил страховитата си мощ на една-единствена мисия: да убеди Габриел, когото считаше за своенравен син, да заеме подобаващото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Габриел винаги се бе противил на тази идея. А след последната му операция Шамрон най-сетне му бе дал позволение да напусне организацията, на която бе служил от младини.
1
Тициано Вечелио — Тициан (1489 — 1576 г.) — венециански художник от Късния ренесанс. — Б.пр.