— Не.
— Не разбрахте ли, че той подозираше мадмоазел Синтия в извършване на престъплението?
— Не — извиках аз изненадано. — Невъзможно!
— Ни най-малко. Същата идея ми дойде и на мен. Точно това имах предвид, когато попитах мистър Уелс първия път за завещанието. Съображенията ми бяха свързани с бромидните прахчета, които тя бе приготвила, както и с неподражаемите й превъплъщения в мъже, за които знаехме от Доркас. Фактически срещу нея имаше повече улики, отколкото срещу който и да е друг.
— Но вие се шегувате, Поаро!
— Не. Да ви кажа ли какво накара мосю Лорънс да пребледнее така, когато влезе пръв в стаята на майка си в онази фатална нощ? Защото докато майка му е лежала в леглото си, явно отровена, над рамото ви той видял, че вратата към стаята на мадмоазел Синтия не е залостена.
— Но той заяви, че я е видял със сложено резе! — извиках аз.
— Точно така — сухо отвърна Поаро. — И именно това затвърди подозренията ми, че не е вярно. Той прикриваше мадмоазел Синтия.
— Но защо ще я прикрива?
— Защото е влюбен в нея.
Аз се изсмях.
— А, Поаро, тук грешите! Зная със сигурност, че той съвсем не е влюбен в нея, напротив — той я мрази.
— И кой ви каза това, mon ami?
— Самата Синтия.
— La pauvre petite!29 И беше ли разтревожена?
— Каза, че изобщо не я е грижа.
— Което означава със сигурност, че я е грижа, при това извънредно много — отбеляза Поаро. — такива са те — les femmes!30
— Това, което ми казахте за Лорънс, е голяма изненада за мен — обадих се аз.
— Но защо? Съвсем очевидно е. Нима мосю Лорънс не се вкисва всеки път, когато мадмоазел Синтия разговаря и се смее с брат му? В продълговатата му глава е влязла мисълта, че мадмоазел Синтия е влюбена в мосю Джон. Когато влиза в стаята на майка си и я вижда явно отровена, той предполага, че мадмоазел Синтия знае нещо по въпроса. Това почти го подлудява. Първо той стъпква чашката за кафе с нозе, защото си спомня, че тя се е качила при майка му предната нощ и защото решава, че не бива съдържанието й да се подлага на анализ. От него момент нататък той упорито, но съвсем безполезно поддържа теорията за „смърт от естествени причини“.
— Ами „другата чаша за кафе“?
— Подозирах, че я е скрила мисис Кавендиш, но исках да се уверя. Мосю Лорънс изобщо не се досети какво имам предвид, но след като е размислил, разбира, че ако намери някъде още една чаша за кафе, неговата любима ще бъде извън подозрение. И е бил напълно прав.
— Още едно нещо. Какво е искала да каже мисис Ингълторп с последните си думи?
— Те, разбира се, са били обвинение срещу съпруга й.
— Драги Поаро — казах аз с въздишка. — Струва ми се, че обяснихте всичко. Радвам се, че всичко завърши така благополучно. Дори Джон и жена му се сдобриха.
— Благодарение на мен.
— Как така благодарение на вас?
— Драги приятелю, не разбирате ли, че именно процесът ги събра отново? Че Джон Кавендиш все още обича жена си — в това бях сигурен. Както и в това, че и тя го обича както преди. Само че те се бяха отдалечили един от друг. Всичко тръгнало от някакво недоразумение. Тя се омъжила за него без любов. Той го е знаел. Той, по своему, е чувствителен човек и не би й се натрапил, ако тя не го е искала. И когато той се отдръпва, любовта и се разпалва. Но те и двамата са необикновено горди и именно тази тяхна гордост ги е държала безжалостно на разстояние. Той завързал запознанство с мисис Рейкс, а тя нарочно потърсила приятелството на доктор Бауърстейн. Помните ли деня, в който арестуваха Джон Кавендиш и в който ме заварихте да обмислям едно сериозно решение?
— Да, разбрах терзанието ви тогава.
— Извинете ме, mon ami, но нищо не сте разбрали. Тогава се опитвах да реша дали веднага да отърва Джон Кавендиш. Можех да го направя, макар това да би затруднило залавянето на истинските престъпници. Те бяха в пълно неведение относно истинското ми становище до последния момент — което отчасти обяснява моя успех.
— Искате да кажете, че сте можели да спасите Джон Кавендиш от явяване пред съда?
— Да, приятелю. Но в крайна сметка взех решение в полза на „щастието на една жена“. Само голямата опасност, през която преминаха, можеше да събере отново тези две горди души.
Погледнах Поаро с нямо удивление. Каква колосална самонадеяност притежаваше този дребен човечец! Кой друг на този свят, освен Поаро, би се възползувал от процес за убийство, за да върне едно съпружеско щастие!
— Разбирам какво мислите в момента, mon ami — каза Поаро с усмивка. — Единствено Еркюл Поаро може да предприеме подобно нещо! А вие грешите, като ме укорявате. Щастието на една жена и един мъж е най-великото нещо на света.