Двайсет и три
„Любящият призрак“
Този роман разказва историята на жена, която е изпълнителен директор в
— Хм — каза си Изобел. — Козметичната промишленост? В химическата? Не, парфюмерийната.
парфюмерийна компания. Най-големият й приятел в нейния бляскав парижки живот е нейният заместник
— Не, не е достатъчно ефектно.
е най-големият й съперник, мъж, който притежава страхотен нюх за парфюмите. Той е неин приятел от детинство, осиновен от приятели на родителите й, и двамата са израсли почти като брат и сестра.
Изобел, която беше единствено дете, за миг спря да пише и се замисли за дълбокия, еротичен заряд, който носеше за нея представата за кръвосмешение между брат и сестра. Да имаш любовник, който ти е близък като брат, би било едновременно нарушаване на фундаментално еротично табу, и огромно удобство. Любовникът ти би бил човекът, който те познава по-добре от който и да е друг, който би познавал детството ти и твоя свят. Любовникът ти би познавал нещата, които те натъжават или разсмиват. Никога не би се налагало да обясняваш асоциации, или да описваш места и хора от миналото. Бихте имали общи спомени. А ако той е брат, който прилича на теб, тогава, обичайки го, ще бъдеш много близо до изтънчен нарцисизъм.
Те дори си приличат.
Тя има любовници и приятели, но никой не се сближава много с нея. Наричат я Le coeur glace. [14]
Изобел спря за момент и се зачуди дали това беше правилно. Как беше на френски „замръзнал“? Дали беше gelee? Сви рамене: можеше да го провери по-късно. Сега знаеше от опит, че номерът с роман под името на Зелда Виър беше да не спира, докато очертанията на историята не се оформят върху страницата. След това имаше време в изобилие да се безпокои за правописа и граматиката. Важното в роман от Зелда Виър беше да навлезе в онази част от мозъка й, която разказваше истории, и да не позволява нищо да я прекъсва. Писането на роман от Изобел Латимър беше тъкмо обратното — зависеше изцяло от добре обмислената философия зад романа, а после и от съвършеното оформяне на всеки абзац.
Франсин настоява да си купи нова и много бърза спортна кола, която току-що е излязла на пазара. Всичките й приятели се вълнуват от идеята и я насърчават да се опита да я купи, с изключение на…
Изобел спря.
— Пиер? — промърмори тя. — Прекалено банално. Жан-Пиер? Клод — прекалено лигаво. Ги? Жак? Решено: Жан-Пиер.
Жан-Пиер, който я вбесява, като намеква, че тя няма да може да се справи с такава прекалено мощна машина.
В пристъп на ярост, подстрекавана от него, тя изкарва колата за пробното „кръгче “ на пътя и кара бързо, все по-бързо, безумно бързо. Мяркащите се край пътя тополи се превръщат в размазани очертания, докато колата фучи с пълна скорост надолу по типичното френско авеню, а после на един ъгъл в края на пътя тя изгубва контрол над колата и… следва катастрофа.
В нова поредица от картини Франсин вижда себе си как навлиза в блестяща бяла светлина. Не знае къде се намира, нито какво прави на това място. От блестящата светлина излиза висок красив мъж; той е гол, с изключение на…
Изобел се поколеба, присви рамене, отхвърляйки още нещо, което лесно можеше да провери и вмъкне по-късно.
гол, с изключение на туземна украса. Носи пера в дългата си тъмна коса. Лицето му е гордо, смугло и ястребово.
— Франсин — изрича той с плътния си глас.
Той е духовният водач на Франсин и докато тялото й лежи в болницата, свързано с животоподдържащ апарат, двамата с Франсин премислят живота й заедно, във всички моменти на избори, за да се убедят, че тя постоянно си е отказвала шанса за любов. Виждаме ранното й детство и обучението в лавандуловите поля на Прованс, сексуалния тормоз, който е понасяла и на който се е наслаждавала от страна на по-голямо момче