— Не отваряй очи — прошепна той; устните му бяха много близо до ухото й. — Искам да свърша цялата работа.
Тя остана напълно неподвижна, както й нареди, със затворени очи: чувствителната кожа на бузите й, на слепоочията й разпозна топлия полъх на пудрата, меката четка за нанасяне на ружа. Клепачите й усетиха нежната ласка от нанасянето на сенките с върха на четката, притискането при поставянето на изкуствени мигли, а после — влажното поглаждане при нанасянето на очната линия.
Докосванията с връхчето на червилото бяха като сто малки, бавни целувки. Меките й устни почувстваха подръпване — първо на едната, после на другата страна, и бавния, изкусителен жест при попиването.
После меката пудра беше положена по цялото й лице и внимателно изравнена.
— Et voila![5] — възкликна Трой с дрезгав глас. — Зелда вече е с нас.
Почти неохотно Изобел излезе от тъмнината, изпълнена с такава пасивна чувственост, и впери очи в сияещото лице на Зелда Виър.
— Прекрасна си — каза Трой. — Беше доближил лице до нейното, гледайки над рамото й в огледалото.
— Тя е прекрасна — напомни му Изобел.
— Е, сега ти си тя. Значи ти си прекрасна — каза той. — Чувствам се като магьосник. Аз те създадох. Аз те оцветих като кукла, и ето те тук, Копелия.
Двамата се взираха в продължение на дълги мигове в образа, който бяха създали.
— А сега — каза Трой, — на работа! Ще отидем в дневната.
Изобел посегна за чашата си и се изправи на крака.
— Не! Не! — възкликна Трой. — Не бързай. Освен това Зелда никога не взема сама чашата си. Някой ще ти я носи. Движи се бавно и елегантно, сякаш ти плащат на минута.
Изобел тръгна бавно към вратата.
— Повече бедра — каза Трой.
— Ще изглеждам нелепо — възрази Изобел, като спря за миг на вратата.
— Разбира се. Всички богати жени изглеждат нелепо. Но кой би посмял да им го каже? Полюшвай бедра. Представяй си Мерилин Монро.
Изобел се отправи надолу по коридора към дневната, послушно поклащайки бедра. Високите й токчета се запъваха леко в мъхнатия килим Вече не се чувстваше бляскава, чувстваше се неумела. Обърна се на прага и срещна насърчителната усмивка на Трой.
— Почти успя — каза той. — Ето, гледай мен. — Хванал уверено по една чаша във всяка ръка, той тръгна, с изнесени напред бедра; всяка стъпка беше малко танцово движение, докато той леко движеше ханша си ту на една, ту на друга страна. — Ханшът отива настрани, краката стъпват направо — каза той, сякаш оповестявайки откритие. — А пътят е тесен, краката вървят по една линия. Опитай отново.
Изобел тръгна обратно към спалнята
— Блестящо Още веднъж за късмет?
Тя извървя цялата дължина на коридора, а после се върна, движейки се като модел по моден подиум пред преценяващите му очи.
— Идеално — заключи той. — Сега влез и седни.
Изобел придобиваше увереност: премина с гъвкава стъпка през дневната, предпочете да седне на софата и да се разположи нашироко на нея, протегнала дългите си крака, облягайки се по диагонал на възглавничките. Кръстоса крака в коленете, приглаждайки розовата пола надолу. Остави едната обувка с висок ток да се изхлузи леко, показвайки свода на стъпалото й.
— Това е много секси — каза Трой с дълбоко одобрение — Знаех си, че го имаш скрито дълбоко в себе си, Изобел. Бог да е на помощ на всички ни, когато изкипи на повърхността.
Тя се изкикоти.
— Аз не кипвам.
Той се плесна с ръка през устата.
— Моя грешка. Не биваше да казвам „Изобел“. Трябваше да кажа Зелда — Зелда, изглеждаш прекрасно. Ти си жена, изпълнена с кипяща чувственост. Ето шампанското ти.
— Благодаря — изрече Изобел провлечено. Подаде ръка, но не се протегна към него. Накара го да отиде до нея и да й даде чашата.
— Хубаво — каза той. — Сега ми разкажи за ранния си живот.
— Израснах във Франция — започна Изобел, разказвайки историята, която беше измислила във влака. — Майка ми беше готвачка на семейство изселници в Южна Франция. Не искам да разкривам името им. Получих домашно образование, така че няма писмено досие за мен в никое френско училище. На осемнайсет станах секретарка във винарския бизнес на семейството. На двайсет и четири сключих краткотраен нещастен брак с французин, а когато напуснах съпруга си, работих доста неща, всичко до едно — чиновническа, временна работа. Винаги съм писала, винаги съм си водила дневник и съм писала разкази, но това е първият роман досега, който съм завършила. Написването му ми отне девет месеца. Взех идеята от една вестникарска изрезка, не си спомням точно от кой вестник, и от историите, които френските камериерки ми разказваха за странни случки в съседните вили.