В галерията за зрители Трой видя, че Зелда бе изчезнала напълно от съзнанието на Изобел. За Изобел Латимър бе по природа невъзможно да подмине един неубедителен довод, независимо как беше облечена, независимо каква роля играеше. Просто не можеше да го направи. Трой се облегна назад в стола си и затвори ужасено очи.
— Има явни доказателства… — подхвана разгорещено Роналд Смарт.
— Не, няма — отвърна Изобел мигновено. — Доколкото знам, имало е само едно сериозно проучване на тази тема и резултатите от него водят до предположението, че именно насилието по телевизията се отразява на децата далеч по-силно от всичко друго. А голяма част от това насилие се излъчва в предавания, които така или иначе са определени като подходящи за деца, например анимационни филми или леки забавни програми.
В галерията за зрители продуцентът изруга високо и изгледа Трой на кръв.
— Какви ги върши тя, по дяволите? — запита той тихо и разярено. — От нея се очаква да бъде празноглавата красавица Какви ги говори?
Трой поклати глава. Единствен той знаеше, че Изобел беше изоставила превъплъщението на Зелда. Единствен той знаеше, че сега годините на академично обучение приковаваха ума на Изобел към спора. Фактът, че носеше красив костюм и руса перука, нямаше да е достатъчен да накара Изобел да замълчи. Тя беше забравила всичко, освен глупостта на противниковия аргумент: желанието да обори аргумента сигурно беше неустоимо. Зелда бе изчезнала напълно. Тази, която се наведе напред, беше Изобел. Това бяха острият ум и резкият глас на Изобел. Трой покри лицето си с ръце и започна да си блъска ума да измисли как да призове обратно Зелда.
— Кажете му да я попита за творчеството й — каза той. — Да я накара да заговори за романа си. Да я накара да се опомни.
Продуцентът зашепна настойчиво в малкия микрофон, по който предаваше указания в слушалката в ухото на водещия на дискусията. Изведнъж, в яркоосветеното малко студио под тях, Джъстин се обърна към Зелда.
— Но какво ще кажете за собствения си роман? — попита той. — В романа ви има много ярки сцени както на секс, така и на насилие. И всъщност на насилие, много натуралистично описано насилие, спрямо жени.
— Не така! — изкрещя Трой в звукоизолираната галерия за зрители. — Не такъв въпрос! Нищо, което й позволява да мисли! Питайте я за дрехи или за това, какво е да напише бестселър, или нещо подобно. Не й задавайте въпрос, свързан с етиката!
Изобел се наведе още по-напред: всяко очертание на напрегнатото й тяло беше напълно различно от спокойната грация на Зелда. Под русата перука, тя се мръщеше съсредоточено.
— Вие намеквате, че читателят е неспособен да отличава фактите от художествената измислица — каза тя. — Това е традиционна критика, отправяна към художествената литература още от зората на романа. Още през 1690 г. критиците изтъкват довода, че романите би трябвало да бъдат забранени, или най-малкото, забранени за деца и дори за слуги, защото се смятало, че зле образованите хора не биха били в състояние да направят разликата между действителност и измислица. Всъщност, разбира се, хората са напълно способни да правят такава разлика. В действителност способността да се преструваш и да се учиш от измислените ситуации, е един от най-мощните инструменти за обучение, с които разполагаме като вид. Вероятно всяко човешко общество е имало разказвачи, които да съхраняват и разкрасяват историята му. Това е жизненоважна част от ученето, паметта и речта. Глупост е да се намеква, че може да бъде вредно.
Д-р Форд, разпознавайки с изненада равностоен интелект под костюма на празноглава красавица и гривата от руса коса, се съсредоточи върху Изобел като върху достоен противник.
— Едва ли може да се прави сравнение между великите архетипи на разказвачеството от преди появата на писмеността и романи като вашия, които са очевидно шаблонни и комерсиални и се пишат не за да съхранят някакво минало или да ни научат на нещо, а просто за да се продават възможно най-успешно на един пазар от зле образовани читатели — каза тя категорично.
Зелда щеше да изписка ужасено, можеше дори да избърше очи, просълзена от тази грубост. Изобел дори не мигна.
— Каква нелепа идея — отвърна рязко тя. — Разбира се, че моят роман черпи от най-мрачните архетипи. Неговата тема е най-старата история, разказвана някога: битката между доброто и злото и идеята за отмъщението. И, разбира се, тя е разказана по начин, подходящ за времето, в което е писана. Нима бихте приели единствено материал, който се е пял около лагерния огън? Ами гръцките трагедии? Ами „Орестия“[12]?
12
Цикъл от три древногръцки трагедии на Есхил, състоящ се от трагедиите „Агамемнон„, „Хоефори“ и „Евмениди“. Цикълът носи името на сина на Агамемнон, Орест, който убива майка си Клитемнестра и нейния любовник Егист, за да отмъсти за извършеното от тях убийство на баща му Агамемнон. — Б. пр.