Този път целта на експедицията бе Земята, средището на старата цивилизация, митичната светиня отвъд пропастта от неизброими светлинни години, символът на съвършенство и безкрайно познание, центърът на Вселената, бленуваното от толкова много религии небесно царство. Земята олицетворяваше светата чаша Граал4 и на нея се гледаше като на единствената светиня в една вселена, в която от безчет поколения насам не се вярваше вече в нещо свято. За човечеството, което живееше пръснато по стотици хиляди планети, разпилени край една от спиралните извивки на Млечния път тъй надалеч една от друга, че нямаше обитавана планета, която да се вижда поне колкото главичката на топлийка върху звездния небосвод на най-близката обитавана съседка, Земята представляваше нещо безкрайно повече от светиня. Само тя можеше да предложи на хората — въпреки бездната от светлинни години, чувството за общност, за родствена близост там, където такава близост не съществуваше, чувството, че всички те имат една обща прародина, една обща люлка, общ корен. Изплашени от зеещата пустота, която обгръщаше малките им прашинкообразни светове, хората трепереха под безкрайния леденостуден небосклон на Вселената, стопляни единствено от представата, че макар и запокитени на различни посоки, те са свързани помежду си от прародината Земя. Звездната империя, най-висшата организационна форма на човечеството, бе успяла да засели хора по стотици хиляди планети, но след упадъка и разпадането й връзката между тези хора бе прекъсната. Сега те живееха самотни, обгърнати от необятен, вечен мрак, а на отделните планети бавно се заличаваха и последните следи от старата империя.
Настоящата експедиция си бе поставила за цел да върне на човечеството неговата бленувана прародина. Първоначалното разочарование тежеше като камък в гърдите на Монтийе.
— Изглеждаш ми уморен — каза Кат и се наведе напред.
— Нищо чудно, като се има предвид, че последните четирийсет часа не съм мигвал. — Монтийе въздъхна. — Сега се решава всичко. Няма как да си позволя необходимата ми кратка възстановителна дрямка, защото докато спя, може да се случи какво ли не. Нямаш представа колко много струва тази експедиция на Междупланетната федерация… Знаеш обаче какви надежди се възлагат на нея — завръщане на Земята, повратен момент в историята ни, пристъпване към едно ковчеже, което чака само да го отворим, за да ни възнагради със съкровищата си… Млъкна за малко и се усмихна на Кат. — А ето че вече намирисва на провал.
„Колко по-прости бяха нещата едно време на борда на разузнавателния кораб — помисли той. — Как ли бих се чувствувал, ако се върна към старата работа? Отново да проправям път на другите сред неизвестността, месеци наред да прекарвам затворен вътре в кораба, сетне седмица или две на някоя планета, отдалечена на двадесет светлинни години от нещо неопределено, а после отново години наред вътре в кораба. И отново да съм заедно с Кат, без да се питам какъв е смисълът на всичко това.“
Кат го изгледа.
— Променил си се — каза тя.
— Никой не е останал непроменен. Нито ти, нито аз, нито пък другите. Какво странно има в това? Нали все някой ден трябва да излезем от младежката възраст?
— Беше по-друг навремето — продължи тя. — По-добродушен някак. Започнал си да ставаш циничен.
— Много нещо ни дели от онова време. — Той вдигна очи към тавана, без да погледне Кат. — Десет години. Стотици планети. Десетки милиони развалини. Стотици милиони светлинни години. Като че ли сега гледам по-различно на тези неща. Що се отнася до теб… — той не се доизказа.
— Би искал отново да си с мен, нали? — усмихна се тя.
— Не съм сигурен… Не, мисля, че не искам. Имам хубави спомени от теб. Предпочитам да не ги развалям. Понякога ми се иска отново да съм с теб, но това е чиста похот, нищо повече. Животинското в мен. — Той се усмихна разсеяно.
— Практичен си — каза тя и се изправи.
— Искаш да кажеш, че съм мръсник. Не протестирам.
4
Най-голямата реликва на християнския свят, заема централно място в келтската легенда за крал Артур и неговите рицари на кръглата маса. Б. пр.