В този момент виждам, че той се смее. Направо се превива от смях на тротоара.
Усещам, че се изчервявам.
— Означава, че вратът ти е добре — ухилва ми се Оливър закачливо и аз не мога да се въздържа и също се усмихвам.
След това обаче се сещам и застивам. Магазинът. Трябва да кажа на Оливър.
— И така…
— И така? — успявам да пророня аз, но се чувствам вцепенена.
— Ами сега ще отидем отново на разходка, защото не можем да продължим приятния си разговор през прозореца на колата.
— О, да, да… — изчервявам се отново. Нервите ми вече са абсолютно разклатени и не знам колко още ще издържа. Мисля си дали има подходящ начин, за да изтърся новината за съдбата на магазина на дядо му, но колкото и да се мъча, май не откривам.
Най-вероятно, защото няма такъв, Шарлот, обажда се онзи тънък глас вътре в главата ми. Трябва само да съм честна и да кажа истината, независимо от всичко.
— Всъщност исках да поговоря с теб за нещо — излизам от колата и веднага съм нападната от игривия Уели.
— Долу, момче, долу — казва Оливър и Уели се отдръпва послушно. — Някой се радва да те види — продължава той и се усмихва срамежливо. — А и не е само той.
Напрежението, което усещам с всяко мускулче на тялото си, изведнъж се изпарява като с магическа пръчица и се чувствам лека като пеперудка. Всъщност пеперудите явно са влезли някак в мен, защото ги усещам как пърхат в стомаха ми. Може би пък не е нужно да му казвам нищо точно в тази минута.
— Какво правиш тук? — питам аз и усещам, че цялата треперя. Но по един хубав, вълнуващ начин.
— О, бях в района — казва той небрежно. — Мислех си, че мога да разходя Уели… — свива рамене и пъха ръце в джобовете си.
Онези пеперуди направо полудяват.
— Е, след като си тук, предполагам, че трябва да те поканя на чаша чай — казвам и се старая да звуча възможно най-невъодушевено.
— Не, не е нужно — протестира Оливър, след това спира, осъзнавайки, че се шегувам. — Предполагам, че си го заслужих.
— Предполагам, че, да — съгласявам се. — Чакай малко — обръщам се към колата си и се протягам за куфарчето, чантата, папките си…
— Искаш ли помощ?
— Да, би било добре — отвръщам, накланяйки се към задната седалка, където има голяма кутия с папки. Най-горната е на Лари Голдстийн и внезапно забелязвам, че върху нея съм записала адреса на новата клиника. Стомахът ми се обръща. Мамка му! Не искам Оливър да го види. — Ако имах нужда от помощта ти, де — довършвам изречението си и се измъквам от колата, притискайки всички папки и документи към гърдите си като Беатрис. — Но предпочитам да върша нещата сама… като жена, ъъъ… Нали знаеш, „Женският евнух“27 и другите…
Господи, какви ги дрънкам? Никога не съм чела „Женският евнух“. Сега ще си помисли, че не си бръсна краката и обикалям наоколо, палейки сутиените си. Но дори да си го мисли, не го показва.
— Както искаш — усмихва ми се лъчезарно.
Изпитвам облекчение. Пфу, беше близо. Все пак по някое време трябва да му кажа.
— Ами, натам сме — сочи с глава и пъшкайки под тежестта на папките и целия останал багаж, се запътвам към апартамента си.
И ще го направя. Просто трябва да намеря правилния момент.
Отключвам външната врата и влизам в коридора. Оливър върви след мен заедно с Уели. Косматият ни приятел веднага се затичва лудо из хола, оставяйки мръсни петна понякога чистия ми кремав килим.
— О, по дяволите — Оливър ме поглежда притеснено. — Уели! Стига, момче! — крещи отчаяно. — Божичко, съжалявам. Ще го завържа отвън — извинява се той и изглежда много разстроен.
— Не ставай глупав, всичко е наред — казвам бързо.
— Но килимът ти…
— Е напълно непрактичен — довършвам аз. — Не се притеснявай, това са просто петна, ще ги почистя.
Ехо! Да не би внезапно да се ме отвлекли извънземни и да са върнали на земята мое копие, лишено напълно от характер?
Обикновено се побърквам от най-малкото петно на килима. Карам гостите си да си свалят обувките, а ако отнякъде се появи някаква троха или боклуче, веднага дотичвам с прахосмукачката.
По някаква причина обаче мисълта, че Уели търчи по прекрасния ми кремав килим от естествена вълна и оставя след себе си безобразна мръсотия, не ме тревожи въобще. Всъщност чувствам се почти щастлива, че Уели търчи наоколо и оставя големи мръсни отпечатъци.
Ясно, със сигурност съм отвлечена от извънземни.
Или си падам по някого.
Сърцето ми подскача.
И този път не говорим за фантазията падам си по двайсетгодишния сладур Оли, а за нещо съвсем реално — падам си по него сега, когато е на трийсет и е Оливър, порасналият заядлив барман.
27
Роман на Джърмейн Гриър, известна австралийска писателка, активистка за права на жените. — Б.пр.