Дон Хуан замълча. Той винаги знаеше кога умът ми изпада в трескави размисли.
— Много, много пъти съм ти казвал, че войните-пътешественици са прагматици — продължи той. — Те не се отдават на сантименталности, носталгия или меланхолия. За войните-пътешественици има само борба и тази борба няма край. Ако си мислиш, че си дошъл тук, за да намериш покой или че това е затишие в живота ти, грешиш. Тази задача — да изплатиш дълговете си — не е водена от което и да било от познатите ти чувства. Тя е водена от най-чистото чувство; чувството на воина-пъ-тешественик, на когото предстои да се гмурне в безкрайността и точно преди да го стори, той се обръща назад да каже „благодаря“ на хората, които са му правили добро.
— Трябва да се изправиш пред тази задача с цялата сериозност, която тя заслужава — продължи гой. — Това е последната ти спирка, преди да те погълне безкрайността. Всъщност, ако воинът-пътешественик не бъде във възможно най-доброто си състояние, безкрайността няма да го докосне с жезъла си. Така че не се щади, не жали никакви усилия. Изпълни това безжалостно, но изискано, до край.
Бях се запознал с тези две личности, които дон Хуан определи като двете ми приятелки с огромно значение за мен, докато учех в колежа. Живеех в стаичката до гаража на къщата, която беше собственост на родителите на Патриша Търнър. Срещу квартира и храна аз се грижех да почиствам басейна от нападали листа, да изхвърлям боклука и да приготвям закуската за Патриша и себе си. Бях още семейният шофьор и момче за всичко: откарвах госпожа Търнър на покупки, купувах на господин Търнър алкохол, който трябваше да вмъквам тайно в къщата и после в кабинета му.
Той ръководеше застрахователна агенция и пиеше насаме. Беше обещал на семейството си, че повече няма да се докосне до чашка след няколко сериозни семейни кавги по повод прекаленото му пиене. Той ми довери, че страхотно намалил пиенето, но от време на време има нужда от някоя глътка. Кабинетът му, естествено, беше забранена зона за всички, с изключение на мен. Смяташе се, че влизам там, за да почиствам, но всъщност ходех, за да скрия бутилката му в една колона, която се предполагаше, че крепи свода на тавана в кабинета му, но всъщност беше куха. Трябваше да вмъкна тайно бутилката, да измъкна празната и да я върна в магазина.
Патриша учеше драма и музика в колежа и беше великолепна певица. Мечтата й беше да пее в мюзикъли на Бродуей. Излишно е да споменавам, че бях влюбен до уши в Патриша Търнър. Тя беше много стройна и със спортна фигура; брюнетка, с малко ъгловати черти и около една глава по-висока от мен — основното условие, за да откача по една жена.
Аз явно удовлетворявах дълбока нейна потребност — нуждата да се грижи за някого, особено като разбра, че татко й напълно ми вярваше. Тя стана моята малка мамичка. Без нейно съгласие не можех дори уста да отварям. Следеше ме като ястреб. Дори ми пишеше курсовите работи, четеше учебниците ми и ми ги разказваше в резюме. Това ми харесваше не защото исках някой да се грижи за мен — не мисля, че някога съм изпитвал такава потребност, — приятно ми беше, че именно тя го прави. Наслаждавах се на общуването си с нея.
Тя ме водеше почти всеки ден на кино. Имаше пропуски за всички големи кинотеатри в Лос Анжелис, благодарение на любезността на някои киномагнати към баща й. Самият господин Търнър никога не се възползваше от тях, смяташе, че е под достойнството му да показва пропуски в кината. Касиерите винаги искаха от приносителя на такива пропуски да подписва квитанция. Патриша подписвате без никакво притеснение каквото й падне, но понякога някои заядливи чиновници искаха личния подпис на господин Търнър, а когато отивах и го взимах, те не се задоволяваха само с подписа му, а искаха и шофьорската му книжка като документ за самоличност, удостоверяваш валидността му. Веднъж един от тях, нахакан младеж, направи коментар, който го разсмя, пък и мен, но от който Патриша се вбеси.
— Струва ми се, че вие сте по-скоро господин Търд2 — каза той с противна усмивчица, — а не господин Търнър.
Можех да подмина тази шегичка, но той ни подложи на най-дълбоко унижение, като отказа да ни пусне на прожекцията на „Завръщането на Херкулес“ със Стив Рийвз в главната роля.
Обикновено навсякъде ходехме и с най-добрата приятелка на Патриша, Сандра Фланъган, която живееше с родителите си в съседната къща. Сандра беше самата противоположност на Патриша. Беше почти толкова висока, но с кръгло лице, розови бузи и чувствена уста: здрава беше като бик. Изобщо не се интересуваше от пеене, вълнуваха я единствено чувствените наслади на тялото. Ядеше и пиеше абсолютно всичко, при това можеше и да го смели, а това, което окончателно ме свали, беше, че след като направо излъсква чинията си, тя успяваше да стори същото и с моята — нещо, което никога през живота си не бях постигал, понеже си бях доста придирчив. Тя имаше изключително атлетичен вид, но някак си грубоват, и то във всички отношения. Можеше да се бие с юмруци като мъж и да рита като магаре.