Момчето, което се блъсна в колата на Ърнест, беше направо бясно и трябваше да го успокоява.
— Не се притеснявайте — говореше му Ърнест, — на вашата кола нищо й няма. Освен това само ми разбихте фаровете, а аз и без това се канех да ги сменям.
Друг един ден бяхме в същия този ресторант с едни японци, клиенти на компанията за лепенки, която им даваше обяд. Разговаряхме оживено, те непрекъснато задаваха въпроси. Дойде сервитьорът и разчисти няколко чинии от салата, за да отвори място за огромните горещи чинии с основното ястие. Един от японците-клиенти понечи да си освободи място и отмести чинията си напред, тя бутна чинията на Ърнест, която се плъзна по масата. И в този случай Ърнест можеше да предупреди човека, но не го стори. Седеше си кротко усмихнат, докато чинията не падна в скута му.
В друг един случай отидох у тях да му помогна да вдигне в двора си подпори за асма, която да му дава и сянка, и грозде. Сглобихме дебелите колове в огромна решетка, после я повдигнахме от единия край и я завинтихме към напречната греда. Ърнест беше висок, много силен мъж и използвайки една греда за лост, повдигна единия край, за да завинтя болтовете във вече пробитите дупки на подпорните греди. Но преди да ги завинтя, на вратата настойчиво се почука и Ърнест ме помоли да видя кой е, а той щял да подържи решетката.
На вратата беше жена му с покупки в ръце. Заприказва ме надълго и нашироко и аз забравих за Ърнест. Дори й помогнах да внесе покупките. Както оставях връзките с целина, внезапно се сетих, че моят приятел още държи тежката решетка и като си го знаех какъв е, бях сигурен, че още си стои така и очаква от другите такава деликатност, каквато той самият винаги проявяваше. Втурнах се отчаяно към задния двор и го видях паднал на земята. Беше рухнал от изнемога да крепи тежката дървена решетка. Изглеждаше като парцалена кукла. Наложи се да извикаме на помощ приятелите му, за да вдигнем решетката — той вече нямаше сили. Трябваше да си легне — беше сигурен, че му се с изсипала хернията.
Класическа беше историята с Ърнест Липтън, когато отишъл с приятели в планината Сан Бернардино за уикенда. Пренощували в планината на палатки. Когато всички заспали, на Ърнест му се наложило да се отбие до храстите и като много деликатен човек се поотдалечил от лагера, за да не безпокои никого. Подхлъзнал се в тъмното и се затъркалял надолу по планинския склон. После казал на приятелите си как бил сигурен, че се търкаля към смъртта си в дъното на планината. За късмет успял да се хване с крайчеца на пръстите за една издатина; висял така часове наред, опитвайки се в тъмното да намери някаква опора за краката, защото ръцете му съвсем отмалявали, но бил твърдо решен да се държи до смърт. Протягайки крака докъде може, той успял да напипа малки издатини в скалата, благодарение на които успял да се закрепи. Стоял така лепнат за скалата, подобно на лепенките, които изработваше, докато се развиделило достатъчно, за да установи, че бил само на педя от земята.
— Ърнест, но ти можеше да извикаш за помощ! — възмутиха се приятелите му.
— О, Боже, реших, че няма смисъл — отговори той. — Кой щеше да ме чуе? Аз си мислех, че съм се търкалял поне един километър надолу. Пък и всички спяха.
Но той окончателно ме срази с историята със своя фолксваген-костенурка. Понеже Ърнест Липтън всеки ден пътуваше по два часа от дома до службата си и обратно, той реши да си купи тази кола като много икономична и започна да засича колко мили ще измине с един галон бензин. Страхотно се смаях, когато една сутрин той обяви, че е стигнал 125 мили на галон3. Като крайно точен човек той поясни, че това било предимно извън града, но магистрала, макар и по време на най-натоварения трафик, когато му се налагало често да намалява и ускорява. Седмица по-късно той каза, че е засякъл 250 мили на един галон.
Това чудо непрекъснато нарастваше, докато стигна невъобразимото ниво от 645 мили на галон. Приятелите му казаха, че трябва да регистрира този рекорд в летописа на компанията „Фолксваген“. Ърнест Липтън, щастлив до немай-къде, тайно ликуваше и подпитваше какво да прави, когато достигне границата от хиляда мили. Приятелите му казаха, че ще може да претендира за званието чудотворец.
Тази идилия продължи до една сутрин, когато той разкри един от приятелите си, че месеци наред му погажда най-прост номер. Всяка сутрин той доливал три-четири чаши бензин в резервоара на Ърнест, така че лампичката никога не светвала на червено.
Ърнест Липтън почти се разсърди. Острата му забележка изглеждаше така: „О, Боже! И това според теб смешно ли е?“
Аз от няколко седмици бях разбрал, че приятелите му правят този номер, но не си позволявах да се намеся, защото си мислех, че не е моя работа. Хората, които се занасяха с Ърнест Липтън, му бяха стари приятели, а аз — съвсем отскоро. Когато видях колко е разочарован и огорчен, а в същото време неспособен да се ядоса, почувствах се виновен и гузен. Отново се натъквах на странно усещане — ненавиждах Ърнест Липтън и в същото време безкрайно го обичах. Той беше безпомощен.
3
1 миля = 1,609 км; 1 галон — 3,78 л. В съотношение км/л това е равно на 201 км с 3,78 литра бензин. — Бел, пр.