Фая се раздвижи и приседна в кревата. Очите ѝ бяха зачервени, къдриците се спускаха сплъстени край изпосталялото ѝ лице. Плахата надежда изчезна от погледа ѝ, когато го зърна да се прибира сам, а Адамат съкрушено отпусна рамене. Той приседна на ръба на леглото и зарови лице в дланите си.
— Ти се опита — каза Фая. Беше по-добре, помисли си той. Въпреки външния ѝ вид, през последната седмица бе започнала да укрепва и да прекарва време с децата. Все още странеше от прозорците и избягваше да излиза навън, макар че Адамат не можеше да определи причината. Може би се опасяваше, че някой от похитителите ѝ ще я види?
— Отивам в Норпойнт — каза Адамат, когато се почувства отново на себе си.
Ръката на Фая, нежно милваща неговата, застина.
— Защо?
— За да доведа Йосип. Мога да открия къде го държат, а дори и вече да не е в града, ще открия къде са го отвели.
— Не.
— Какво искаш да кажеш?
— Казвам, че няма да правиш нищо подобно — каза тя с непоколебим тон. — Няма да ти позволя да рискуваш живота си. Вече не. Изгубих Йосип, но имам още осем деца. Няма да мога да ги отгледам сама.
— Но нали…
— Казах не.
По тона ѝ Адамат можеше да определи, че нямаше място за спор. Нямаше надежда да я убеди. Фая щеше да стори всичко по силите си, за да му попречи да замине.
— Но…
— Не.
Той се опита да събере смелост да я отреже. Да заяви, че има дълг към сина си. Че все още може да го спаси.
Смелостта така и не дойде.
На сутринта Адамат отиде да върне заема на Рикар.
В преддверието на новата му сграда някаква секретарка пристъпи да го посрещне. Тя понечи да го приветства, ала нещо в изражението му явно я накара да размисли и просто го поведе към кабинета на Рикар, разположен в крилото на сградата.
Този кабинет беше много по-обширен от предишния, но не и по-чист.
Цялата стая вонеше. Върху една от лавиците имаше стриди, вероятно от същата кръчма, където Адамат се бе намирал снощи, а според миризмата бяха поне на три дни. Благоуханията, димящи върху бюрото на Рикар, правеха смрадта още по-лоша.
Инспекторът не отвърна на поздрава на Рикар, а тежко се стовари в креслото за посетители.
Рикар се навъси и се облегна на стола си. За момент двамата се гледаха мълчаливо над бюрото; подир това очите на домакина се преместиха към куфарчето върху коленете на Адамат.
— Те така и не се появиха — каза Адамат и бутна куфарчето на пода. — Прибраха петдесетте хиляди предплата и се изпариха. Сега момчето ми е изгубено завинаги, заедно с надеждата да си го върна. Изобщо не трябваше да им се доверявам.
Гласът на инспектора потреперваше от отвращението му към самия себе си.
Рикар придоби онова изражение, с което неизменно придружаваше триумфалното си казах ти. Но вместо това рече тихо:
— Всички допускаме грешки.
На Адамат му идеше да изпотроши нещо. Искаше му се да скочи и да направи на трески обграждащите го скъпи мебели, свещници и кристални гарафи, а след това да рухне сред останките и да ридае.
— Не знам какво да правя — каза той.
— Имам нещо, което бих могъл да ти възложа — рече Рикар.
Адамат го изгледа втренчено. Как можеше Рикар да му предлага работа в подобен момент?
— Така умът ти ще бъде зает с друго — продължи Рикар. — Налице са обвинения за спекула5 сред адранската армия. Трябва да проуча тези обвинения и да открия доказателства.
— Това е работа за военната полиция — отвърна Адамат.
— Не и когато нещата се простират чак до генералния щаб.
— Не — рече инспекторът. — Приключих с военните задачи. Намери си някой по-храбър и по-глупав.
Рикар сподави усмивката си.
— Ти си най-храбрият и най-глупавият човек, когото познавам.
— Мога да го потвърдя — обади се глас откъм вратата.
На прага стоеше Привилегированият Борбадор. Носеше леко, вталяващо сако, а лицето му розовееше от неотдавнашното бръснене. В едната си ръка стискаше бастунче; от магьосническите му ръкавици нямаше и следа.
— Вие пък кой сте, по дяволите? — попита Рикар.
— Привилегированият Борбадор, на вашите услуги — Бо сведе леко глава. — Разбрах, че имате писмо за мен.
Рикар го погледна объркано.
— Как изобщо сте научили за това? — попита той с изненада.
Бо се усмихна.
— Да, разбира се. От Таниел Двустрелни — продължи Рикар. Той започна да рови из документите върху бюрото си, откри писмото и го занесе на Бо.
Борбадор се облегна на прага и се зачете в бележката. Подир това я обърна, зачетен в някакъв доклад на гърба ѝ. Той присви очи и хвърли поглед към Адамат.
5
Нечестна търговия за бързо забогатяване, основано на препродажба, разлика в цените, дефицит на стоки и др. — Б.ред.