— Благодаря — казва тя.
Седнала отново на мястото си, Софи чака инструкции. Явно е решила твърдо да не показва с нищо, че забелязва някаква промяна в гувернантката си; когато Шугър, залитайки на патерицата, се отпуска несръчно на един стол, детето отвръща очи, за да не стане свидетел на смущаващата гледка.
— За Бога, Софи — възкликва най-сетне Шугър, — не те ли интересува поне малко какво се е случило с мен?
— Да, госпожице.
— Щом те интересува, защо не питаш?
— Аз… — Софи се смръщва и вперва поглед в скута си. Тя създава впечатлението, че е била надхитрена от по-умел противник, натикана в логически капан в името на образованието. — Роуз ми каза, че сте паднали по стълбите, госпожице, и ми каза да не се вторачвам, за да не ви притеснявам…
Шугър стисва здраво очи, за да призове на помощ куража, който ще й е необходим, за да преживее следобеда. „Прегърни ме, Софи, моля те“, мисли тя. „Моля те, прегърни ме“.
А на глас казва:
— Лекарят каза, че всичко ще се оправи съвсем скоро.
— Да, госпожице.
Шугър хвърля поглед към картините върху писалището на Софи. До всяка от къщите има изобразени три човешки фигури — една малка и две големи. Дори така, както ги вижда Шугър, с главите надолу, тя може да прецени, че мъжът с тъмен костюм и цилиндър е Уилям, а мъничкото като кукла момиченце с недостатъчен брой пръсти е Софи. Но коя е майката? Жената от рисунката има сърцевидното лице и сините очи на Агнес, но пък е висока, висока колкото Уилям, а буйната й коса е нарисувана с червен молив. За миг Шугър изтръпва от възторг, но после забелязва, че на масата на Софи няма жълт молив — само син, червен и черен. Освен това кой би могъл да каже дали всички възрастни не са еднакво високи в нейните очи?
— Добре тогава — казва госпожица Шугър и сключва пръсти. — Започваме с аритметика.
През същия този следобед Уилям Ракъм се заема сам да отговори на пристигналите писма. Той пише бавно и малко несръчно, но се справя. Прегъва безименния си пръст над средния, за да не размазва мастилото, и държи писалката изправена почти вертикално между палеца и показалеца — така успява да пише сравнително бързо.
„Прочетох писмото Ви“, пише той. „И Ви пращам проклетия отговор“, допълва на себе си. Макар и мъчително, пряката връзка между писалката и мозъка му е възстановена.
Но неудобството не го притеснява особено. Колко приятно е да бъде отново независим — и какво облекчение изпитва при мисълта, че ще може да каже на онзи разбойник Панкий точно какво мисли за него, без Шугър да смекчава остротата на изразите му. Някои хора заслужават възможно най-острите думи! Особено Гроувър Панкий! Ако парфюмериите „Ракъм“ оцелеят до идния век и по-нататък, това ще се дължи на здравата ръка, която ще ги управлява — без увъртания и отстъпки. Как смее Панкий да твърди, че слоновата кост ще се напука, ако я издълбаят толкова тънко, колкото е необходимо за бурканчетата на „Ракъм“?
„Не бих се учудил, ако напоследък ползвате слонове от по-ниска класа“, пише той. „Бурканчетата, които ми показахте в Ярмут, бяха достатъчно здрави. Предлагам ви да се ориентирате към животни с проверен произход!
Искрено Ваш…“
Е, може скоро и да не бъда „Ваш“ — не сте единственият търговец на слонова кост на този свят, господин Ментърджия Панкий!
Уилям изписва името си и се смръщва. Подписът изглежда фалшив — детински опит да се наподоби някогашния му почерк, по-лош от най-слабата фалшификация на Шугър. Какво от това? Когато пое управлението на парфюмериите „Ракъм“, подписът му се промени в сравнение с начина, по който се подписваше преди това, а ученическият му подпис по нищо не напомня на подписа, който постави под брачното си свидетелство. Животът си върви. Промяната, както казва премиер-министърът, е нещо постоянно41.
Той запечатва писмото и е обзет от желание да го изпрати незабавно, да отиде бързо до Портобело Роуд и да го пусне в най-близката пощенска кутия, преди Шугър да се е появила в стаята и да го е видяла. При това свежият въздух ще му се отрази добре. От вчерашната суматоха насам се чувства неспокоен, търси си повод да се измъкне от потискащата атмосфера на къщата, да повърви сред хора, да възвърне жизнеността на походката си. Да излезе ли или не?
Уилям отлага още известно време и задоволството, че е насолил Панкий, се изпарява като аромат на тубероза от носна кърпичка. Той потъва в размисъл, припомняйки си дългия, труден път, който е извървял от деня, когато пое в ръцете си юздите на „Ракъм“. Призракът на Уилям Ракъм — писател и литературен критик — се връща, за да го преследва; пронизва го болка при мисълта за човека, който така и не се появи на бял свят, човекът, от чието перо щяха да се боят и да му се възхищават, човекът, който щеше да пали пурата си с писмата на досадните си опоненти. Онзи човек щеше да има съвършено оформени пръсти, дълга златиста коса, сияйно красива жена и носът му щеше да надушва безпогрешно голямото изкуство и литературата на бъдещето, а не некачествената жасминова есенция. На негово място е той — заекващ вдовец, запъхтян от усилията, с които изписва собственото си име под писма, отправени към търговци, които ненавижда. Къде са връзките, които някога му доставяха удоволствие — със семейството, с приятелите и съмишлениците? Всички те са променени до неузнаваемост. А може би и непоправимо? Ако не се постарае да поправи нещата сега, докато все още има тази възможност, едно някогашно приятелство може да се изроди в отчуждение и дори във враждебност.
41
Цитатът е от реч на Бенджамин Дизраели, произнесена в Единбург през 1867 г. — Бел.прев.