Чува се приглушен трясък на счупено стъкло, но това предизвиква само смях и възбуденото джафкане на някакво куче. Облечена в униформа сервитьорка се появява, поклащайки глава, иззад тезгяха.
Приятна гледка представлява тезгяхът на „Камината“ — гърдести жени шетат припряно сред множество бутилки и кранчета за наливна бира — роклите им, отрупани с волани, се отразяват в големите огледала на стената зад тях. Над главите им, чак до тавана, са накачени стотици плакати, евтини отпечатъци на гравюри и хвърчащи листчета, рекламиращи всевъзможни бири — светли, червени и черни.
Не се налага Уилям да търси маса — появява се една усмихната келнерка, която го отвежда до маса, край която има място за поне още двама души — очевидно никой тук не пие сам. Уилям й дава усмихнато поръчката си, и тя изпърхва нанякъде, за да я изпълни.
Весело местенце е това, казва си Уилям, забравил за миг защо е дошъл тук. Може би малко са прекалили с отоплението! Певецът продължава да бълбука, а шумът от блъскането по клавишите на пианото е погълнат почти изцяло от смеха, който се носи на вълни. Уилям прави, каквото може — сваля си ръкавиците, разкопчава сакото, приглажда косата си. Масата му се намира точно до една колона от ковано желязо, на която има окачена табела със следния надпис:
„Умоляваме господата да не оставят пурите си направо на масите и да не ги палят от полилеите, а от газените лампи, предвидени за целта“.
Уилям не изпитва желание да пуши, но въпреки това над цялата му фигура се вие дим — това са изпаренията от мокрите му дрехи. Пот се стича по тялото и дразни кожата му, а внушителните му уши греят в аленочервени оттенъци. Каква благодарност го обзема, когато келнерката пристига забързано, вдигнала високо ръцете си, в които крепи халба бира! Сигурно съзнава колко е жаден, благословена да е!
— Страхотно! — възкликва той високо, за да надвика певеца и извръща глава, за да разбере защо песента се чува по-силно — да не би да са се присъединили нови изпълнители? Не, оказва се, че са се присъединили редовните посетители на „Камината“.
Вие, тъй като също като Уилям влизате в „Камината“ за първи път, може би се чудите — как е възможно развеселените посетители да пеят така жизнерадостно за такива ужаси? Вижте ги само, как потропват с крака и поклащат глави в такт с разказа за живота на бедняците — нима не изпитват вълнение в някоя друга част от тялото си? О, няма съмнение! Та те са същински поклонници пред олтара на съчувствието! Но какво биха могли да сторят? Тук, в „Камината“, не биха могли да винят никого (освен може би Бог в Неговата безкрайна мъдрост). Нагиздена в одеждите на една приятна мелодия, бедността заема почетно място сред другите катастрофи и нещастия, които те вдъхновяват да запееш — военни поражения, корабокрушения, разбити сърца, и разбира се, смърт.
Малко притеснен, Уилям се озърта, за да прецени какво е дамското присъствие сред посетителите на „Камината“.
Жени има колкото щеш, но всички като че ли вече са ангажирани. Може би Шугър е една от тях — рано пиле рано пее (макар в случая да не е ясно кой е пилето). Той отново оглежда асортимента, като се опитва да прецени по-точно фигурите им, доколкото го позволява стелещият се навсякъде дим от пури. Нито една от фигурите, които вижда, не отговаря на описанието, дадено на Шугър — дори ако предположим, че авторите на „Повече забавления“ не са се придържали съвсем точно към истината.
Уилям предпочита да предполага, че Шугър още не е пристигнала. Така е по-добре — ушите му вече не пламтят, и (дай Боже!) след още малко време ще са възвърнали естествения си цвят, така че той ще може да направи добро впечатление. Отпива малко от халбата. Бирата толкова му се услажда, че я изгълтва на един дъх и веднага си поръчва нова. Келнерката има хубава фигурка — той се надява тялото на Шугър, когато му свали опаковката, да изглежда поне наполовина толкова добре.
— Благодаря, благодаря — той й смига, но тя вече продължава забързано, да вземе друга поръчка. Е, cosifan tutti9, нали? Уилям се обляга назад и се заслушва в думите на следващата песен: