— Не ви харесват, нали? — разнася се хрипкавият глас на Шугър до рамото му.
— Не особено. Струват ми се някак евтини.
— О, несъмнено, вие сте прав — казва тя и обвива кръста му с ръка. — Висят тук открай време. Безлични са. Всъщност, хрумна ми най-подходящата дума за тях — неубедителни.
Той я зяпва, изгубил ума и дума. Нима мислите му са също тъй оголени пред погледа й, както краката и гениталиите му?
— Ще ги подменя с по-добри — обещава Шугър, — ако някога мога да си го позволя.
И тя се обръща с гръб, сякаш потисната от пропастта, отделяща я от възможността да се обзаведе с качествени порнографски гравюри.
Внезапно в съзнанието на Ракъм се появява далеч по-убедително изображение — образът на Шугър такава, каквато я видя, когато се събуди от сън. Шугър, приведена над писалището, пише нещо в пет и половина сутринта. Мисълта за бедността й го пробожда право в сърцето. Какво ли е правела? Сигурно е вършела някаква надомна работа — но каква? Може ли една секретарка да взема работа у дома? Никога не е чувал за такова нещо, въпреки че темата е достойна за статия в някое от по-изисканите списания (Възмутителна практика в самото сърце на красивата ни столица). Но по каква друга причина едно момиче би могло да драска посред нощ в някаква тетрадка? Нима не успява да свърже двата края със занаята си на… на проститутка? Може би е недостатъчно оценена; сигурно повечето мъже не я харесват заради малките гърди, заради кожната болест, заради мъжкия й интелект. Е, загубата е изцяло тяхна, мисли си Ракъм. Honi soit qui mal y pense!12
Това внезапно обзело го съчувствие към Шугър той не би могъл да изпита никога към „близначките“ от Друри Лейн; още по-малко пък към опърпаните уличници, които го спират по улиците; тези същества се неразличими от заобикалящата ги мръсотия — като плъховете. На човек не му се къса сърцето, когато мисли за положението на плъховете. Но когато вижда Шугър — тази умна и красива млада жена, споделяща собствената му отрицателна оценка за Матю Арнълд, с която го свързват още много други неща — да се труди посред нощ над изпоцапана с мастило тетрадка, тогава вече съвестта започва да го гризе. Ако преглеждането на счетоводните отчети на фабриките „Ракъм“ е жесток и мъчителен труд за човек като него, какви ли страдания преживява това момиче, още почти дете, преливащо от обещания и живот, когато драска в тетрадката? Колко тежък може да бъде Животът за тези, които заслужават по-добра съдба!
— Трябва да вървя — казва той и докосва леко бузата й с ръка. — Но преди да си тръгна, трябва… трябва да ти дам още нещо.
— Така ли? — тя повдига вежди и вдига ръка, за да поеме неговата.
— На леглото — независимо от това дали приема думите му като обяснение или заповед, тя реагира незабавно — качва се на леглото, дори без да си събува обувките, и застава на колене. Уилям се качва след нея, събирайки полите й на големи, меки дипли, отмятайки копринената зеленина към гърба й. Турнюрът, привързан към кръста, превръща повдигнатите фусти в абсурдно висока купчина, която скрива отражението й в огледалото.
— Не мога да виждам лицето ти — казва той.
Още докато той смъква дългите й дантелени гащи, тя издига нагоре глава, извивайки тялото си по начин, достоен за Ламарк и неговата теория на еволюцията, челюстта й потръпва, устата й е полуотворена от напрежение. Над планината от изпомачкан плат той вижда всичко това и още много други неща, отразени в огледалото.
Тя е стегната и учудващо суха отвътре. Плътта на това момиче очевидно се нуждае от повече влага — навсякъде, може би трябва да яде по-мазни храни, или й липсва някаква друга основна хранителна съставка. Колко странно, докато той беше в устата й, имаше чувството, че тя няма зъби, докато сега, във вагината й, нежната плът на пениса му е възпирана от гънки неподатлива плът. Въпреки това той успява да се пребори с това неудобство, макар да присвива един-два пъти очи от усилие, упорства, докато неговият и нейният орган успяват да намерят взаимо-изгодна позиция — и тогава свършва светкавично.
12
(фр.) — Срам за този, който си помисли нещо лошо! — Девиз на Ордена на жартиерата. Според преданието жартиерата на графиня Солзбъри паднала, когато тя танцувала с крал Едуард III на дворцов бал; кралят я вдигнал и я завързал на собственото си коляно с горните думи. — Бел.прев.