Когато се върна, Корнелия му помогна да завърже контейнера на багажника.
Танър нави още въжета на левия си бицепс и двамата забутаха машините към пътя.
— Ще трябва да пътуваме бавно — каза той, прехвърли пушката на дясното си рамо, сложи си ръкавиците и запали мотора.
Тя последва примера му и поеха един до друг по шосето.
След около час се разминаха с две коли, които се движеха на запад. На задните им седалки пътуваха деца, притиснали личица към стъклото. Шофьорът на втората кола бе само по риза и носеше под мишницата си черен кобур.
Небето розовееше. Три черни ивици заплашително се разширяваха. Сребристото слънце имаше възрозов оттенък и светеше слабо, но Танър все пак трябваше да си сложи очилата.
Замисли се за Бостън. В подножията на хълмовете се стелеше лека мъгла, въздухът беше студен и влажен. Разминаха се с друга кола. Пътната настилка постепенно ставаше по-здрава.
По обяд чу първия изстрел. Отначало си помисли, че е от собствения му ауспух, но скоро се разнесе втори. Корни извика, рязко излезе от пътя и се блъсна в едни скала.
Танър зави наляво, спря, подпря мотора си на едно дърво и залегна. Над главата му изсвириха още два куршума и той определи посоката, от която идваха. Изпълзя в недалечен ров и свали дясната си ръкавица. Виждаше, че неговото момиче лежи неподвижно. По гърдите на Корни имаше кръв. Тя не помръдваше.
Хел вдигна пушката си и стреля.
Отговориха му и той запълзя наляво.
Обстрелваха го от хълм, който бе на шестдесетина метра от него, и Танър забеляза дулото на пушката.
Прицели се и стреля.
Отново му отвърнаха и той продължи още по-наляво. След около пет метра стигна до купчина боклуци, зад която можеше да приклекне. Издърпа шплента на една от гранатите, изправи се и я хвърли.
Прозвуча нов изстрел. Той светкавично залегна и приготви втора граната.
Разнесе се грохот и силен проблясък. Наоколо се посипаха останки. Танър скочи и метна гранатата. Този път се прицели по-точно.
След втората експлозия затича напред, готов да стреля с пушката, ала не бе необходимо.
Откри само отделни парчета от мъжа и абсолютно нищо от оръжието му. Върна се при Корнелия. Тя не дишаше и сърцето й беше спряло.
Той я отнесе в рова и го направи още по-дълбок — копаеше с ръце.
Положи я вътре и я зарови. После докара мотора й върху гроба и спусна стойката. С ножа си издълба върху бронята: „Тя се казваше Корнелия и не знам на колко е години, откъде е, нито как й е фамилията, но тя беше момичето на Хел Танър и аз я обичам“. Върна се при своя мотор, запали го и потегли. До Бостън оставаха по-малко от петдесет километра.
Обстановка без сюжет и герои. Сложете каквато искате рамка, наречете го както желаете: Хаос, Сътворение, Кошмар на периодичната таблица или… (попълнете многоточието по свой избор).
Ето как изглежда: има хиляди стълбове като онези, които видял храбрият летец Мермоз4, когато за пръв път пресякъл Южния Атлантически океан с хидроплан и обикалял района край африканския бряг, наречен Черната дупка, гигантски колони, в които с тътен се надигат море и земя, опашките на торнадата, както ги описва Екзюпери, „издигащи се като строяща се стена“, и те отначало се поклащат, върховете им се разширяват и застават неподвижни като колони, които подпират арката на могъщите ветрове, безспирно обикалящи света, и хранят вихрите с вода и суша, после пулсират като въртележки, паяци с безброй крака или китайски йероглифи, които се оцветяват в заплашително червено, златистожълто, леденосиньо, ослепително бяло, а понякога и в зелено и загадъчно лилаво в зависимост от променящата се среда, през която преминават само за едно мигване на окото, ако сте там, за да ги гледате, а дано никога не ви се случи да видите как небето поглъща сушата и водата, разделени от дните на сътворението, превръща ги в плазма, излива ги в реки, разпръсква ги в облаци като мъглявини, измъчва ги от изгрев до залез, удавя звездите в техните глъбини, затъмнява луната или я обагря, задушава слънцето или го оцветява, почерня купола на света или го нашарва, движейки се на огромна височина или ниско над земята, променяйки се, постоянно променяйки се, жонглирайки с милиарди частици от твърди тела, течности и газове в орбити, каквито само такива ветрове могат да поддържат, и тогава небето отнася планински върхове, високи дървета, огромни сгради, опустошава самата земя, покрива я с останки, разорава я, излива отгоре й дъждове от камък, дърво, мъртви морски и сухоземни създания, тухли, метал, пясък, огън, плат, стъкло, корал и вода, за да накаже земята и моретата, които навярно прекалено дълго са злоупотребявали с него, създавайки онези, които не уважаваха хармонията между основните елементи, които го замърсяваха с всевъзможни отрови и страх, напълниха бутилката над въздуха с радиоактивност от петстотин преждевременно взривени бойни глави, задействани от радиационно равнище, вече повишено до такава степен, че те избухнаха от спонтанни верижни реакции и унищожиха неговата синева през ония три дни, през които бяха нарушени договорите, и разкъсаха облаците преди то да надигне вой и да извика „Изнасилват ме!“, „Помощ!“ или дори „Господи!“, и самият факт, че небето изобщо вика, може би носи надежда и обещание за пречистване на сушата, морето и въздуха, но може би няма надежда, защото този вой също може да вещае гибел, надигайки се от кръглото му гърло, което поглъща и отново бълва, и когато приижда, то може би поема огън от радиоактивните места, където паднаха кобалтовите бомби, но разбира се, може и да не е така, защото те имат свой собствен гибелен пулс и техните действия може да не обиждат вихрещите се небеса, но за миг помислете за хилядите небесни стълбове, които пораждат предчувствието, че светът е забранено за човека място, хранейки могъщите вихри, тези колони може би дори някой ден ще бъдат обожествявани, защото се издигат като ангели от праха или зеленото море, свиват своите нечовешки рамене и се понасят нагоре към мястото, до което не може да стигне никой човек, и тогава свързват онова, което е над другото, което е долу, и пренасят материя преди да утихнат, виейки се като пъстри спирали, и от всички тези неща, които небето дава и взима обратно, видоизменени, естествено, нищо не къса сърцето повече от живота, ако сте там, за да гледате, и дано никога не ви се случи да видите как светлината се заменя с мрак и претърпява огромна промяна, там, където никога не е имало море, а само слънчеви лъчи, синева и облаци, в небето се издига град, къща, куче, човек, и се завръща долу като първичната тиня, която се процежда като слюнка от устните на онова, което някога е било синьо, навярно за да започне отново като едноклетъчно, но може би не, защото пътищата на ветровете, изглежда, не са пътища за човека или живота, а по-скоро, както в онзи ден или онази нощ трябва да е забелязал храбрият Мермоз, въпреки тяхната близост, те са далечни.
4
Жан Мермоз (1901–1936) — френски пилот, установил първата въздушна връзка между Франция и Южна Америка. — Б. пр.