Така в страната, където се разиграха тези събития, равноправието на всички граждани пред закона продължи да съществува само на хартия.
Чашка черно кафе
Чернова
Етюд за едно действащо лице, изигран от Ярослав Хашек през 1910 година (?) като импровизация по време на вечеринката на Пражкия клуб в обществения дом
Действащи лица
К е л н е р ъ т В а ц л а в, бунтар
П р о ф е с о р Д е л т а, реалист
Б р а т Е в с е в и й, павликянски монах
Е л и ш к а Р а й с к а, учителка
I акт
Сцената представлява кафене с две масички, на които има по една чаша с вода, кибрит, клечки за зъби. На закачалката висят рамки с вестници.
К е л н е р ъ т (подрежда вестниците в рамките). Вечно имам много работа, вечно! Толкова много вестници излизат! Като че ли напук, за да ми се откъснат ръцете тука с тях! Добре, че идват толкова малко посетители. Но това изобщо не ме учудва. Кафето, което правят тук, не става за пиене. Просто не е за вярване как едно такова кафене толкова умело може да изнудва клиентите си! Не казвам, че е лесно, понеже тук почти не влизат клиенти. Така че шефът ми, този вампир, като не може да изсмуче кръвчицата на клиентите, изпива моята! Непрекъснато съм зает с нещо, заплатата ми е ниска, а бакшиши няма! Но това дори ме радва, защото бакшишът всъщност е обида. И все пак не е хубаво, когато никой не те обижда по такъв начин. Какво да правя? Ще отида в кухнята и ще си подремна. Вярно, там е студено, понеже кафето го топля на спиртника, но пак е по-топло от тука. Пък този вампир, шефът, не ми позволява да обслужвам клиентите в кожух. Впрочем трябва да отбележа, че и бездруго нямам кожух. (Излиза отляво.)
II акт
П р о ф е с о р Д е л т а (влиза отдясно в плащ с къса пелерина). Кафенето изглежда добре, но не е много топло. Няма да си свалям плаща. Та какво би станало, ако някой ми го открадне или най-малкото го размени със своя по погрешка?! Чувал съм за какви ли не случаи! (Сяда.) Ама как е възможно да няма никого тук?! (Чука по чашата с вода и вика.) Дайте ми чаша черно кафе! Много добре ми е известно, че това е вредна напитка, но пък действа успокояващо. А аз искам да се успокоя. Докато чакам, ще прегледам вестниците. (Прехвърля вестниците.) Как е възможно да нямат нашия ежедневник за педагогика, философия и естетика?! Другите вестници не ме интересуват. (Пак чука по чашата с вода и вика.) Ще донесете ли най-после това кафе? От гледна точка на един реалист е нелогично да седя в кафене, в което липсва най-същественото нещо, тоест кафето. А че липсва, е очевидно, защото, колкото и пъти да виках, не ми донесоха кафе. Плаща! (Чука по чашата.) Пак не идва никой. Тогава ще оставя парите за кафето на масата и ще си вървя. (Излиза отдясно.)
III акт
К е л н е р ъ т (влиза отляво). Какво обичате? Сигурен съм, че тук имаше някой, чух го. Ами да, оставил е пари за кафето. (Събира монетите.) Пак няма бакшиш — бил е някой стиснат. (Покланя се.) Благодаря ви най-учтиво, господине. Когато някой ми поръчва кафе, мой основен принцип е да не прибързвам! В хотел „Де Сакс” един келнер от бързане паднал в асансьорната шахта. (Избърсва масата.) Бърза работа, но зле платена. Нямам нищо против да обслужа порядъчните посетители, но човек трябва да е наясно, че става дума най-вече за откачени типове, които са пълни с чудатости. И освен това: келнерът не бива да забравя дори и на стари години да си пази силите и свежестта, за да издържа в борбата с шефа. Според мене клиентите са необходимо зло, към което човек трябва да се отнася с достойнство, за да не загуби своя характер на уверен в себе си келнер. Затова с удоволствие обслужвам посетителите, но обикновено идвам късно. Ами няма да си счупя краката от бързане, я! Познавах един оберкелнер от Жижков, който си счупи краката от бързане и после трябваше да го коват с пирони. Но вече не можеше да работи както преди. Знам, че работата е най-вредното нещо, и затова трябва да бъде ограничавана по законен път. А клиентите поръчват ли, поръчват! Впрочем тук няма клиенти, затова мога да ида в кухнята да си подремна! (Излиза отляво.)
IV акт
Е в с е в и й, п а в л и к я н с к и м о н а х (влиза отдясно). Бог да ви благослови! Видях, че тук пише „Кафене”, и затова си казах: „Да изпия едно кафе, щом съм на път”. Аз съм от ордена на павликяните в Крънков, хората ни се присмиват, че сме чернодрешковци, така че едно черно кафе няма да ми навреди… Кафето е Божи дух, нищо, че е дошло от мюсюлманите. Ние, католиците, се помирихме с кафето чрез духовния химн: „Черното трябва да е черно…”[2] Пък и по принцип и арабите са наши братя и като се прибави делото на мисионерите, Арабия също може да стане католическа. Малко кафене — може да има и момичета. Едно черно… черно момиче? Не! Едно черно кафе, моля! А може да долети едно черно птиче и да седне в скута ми. Много странно обслужване… По дяволите! Какво става с това кафе?! Виждам, че никой не идва и кафе не носи, и момичета няма, тогава ще отида на друго място. Ще им оставя тук поне една молитвичка. (Оставя на масата листовка с отпечатана молитва и излиза отдясно.)
2
Кабаретна песен от началото на ХХ в., написана и изпълнявана от певеца и автор на шансони и кабаретни песни и куплети Йозеф Хержман, с псевдоним Зефи — бел. прев.