— Не знам — каза Шадоу. — Сигурно е от времето. Все ми се струва, че ако излезе буря, всичко ще се оправи.
— Тук е хубаво — каза жена му. — Листата още не са опадали съвсем. Ако не излезе буря, и ти ще ги видиш, когато се прибереш.
— Пет дни — рече Шадоу.
— Още сто и двайсет часа, и си идваш — каза Лора.
— При теб всичко наред ли е? Нали нямаш неприятности?
— Всичко е наред. Довечера ще се видя с Роби. Подготвяме ти купон за добре дошъл. Изненада.
— Купон изненада ли?
— Ами да. Ти не знаеш нищо, чу ли?
— Нищичко.
— Такъв те обичам — рече тя.
Шадоу усети, че се усмихва. Беше в затвора вече три години, а Лора още знаеше как да го разсмее.
— Обичам те, мила — каза й.
— И аз те обичам, Пале — отвърна Лора. Шадоу затвори.
Когато се ожениха, Лора му каза, че искала да си вземе кученце, но хазяинът им напомни, че според условията в договора нямали право да държат домашни любимци. „Ей! — беше възкликнал Шадоу. — Аз ще ти бъда куче. Какво искаш да правя? Да ти ръфам пантофите? Да ти пикая на пода в кухнята? Да те ближа по носа? Да те душа между краката? А на бас, че зная да правя всичко, каквото прави и едно куче!“ После я беше грабнал, сякаш е лека като перце, бе започнал да й ближе носа и я бе понесъл към леглото, а тя се превиваше от смях и пищеше.
В затворническата столова при Шадоу бавно дойде Сам Фе-тишър, усмихна се и показа старите си зъби. Седна до него и започна да яде макароните със сирене.
— Трябва да поговорим — рече му.
Беше един от най-черните мъже, които Шадоу бе виждал. Можеше да е на шейсет години. Или на осемдесет. Но Шадоу бе срещал и трийсетгодишни наркомани, които изглеждаха по-стари от Сам Фетишър.
— Хм? — рече Шадоу.
— Задава се буря — заяви Сам.
— И на мен така ми се струва — отвърна Шадоу. — В скоро време сигурно ще завали сняг.
— Не такава буря. По-голяма. От мен да го знаеш, момче, когато дойде голямата буря, е за предпочитане да бъдеш тук, отколкото навън.
— Излежах си присъдата — заяви Шадоу. — В петък си тръгвам.
Сам Фетишър го изгледа.
— Откъде си? — попита той.
— От Игъл Пойнт7. Щата Индиана.
— На друг ги разправяй тия — рече Сам Фетишър. — Питам те откъде си родом. Откъде са вашите?
— От Чикаго — отговори Шадоу.
Като малка майка му бе живяла там, пак там беше и умряла — преди половин живот.
— Както ти казах. Задава се голяма буря. Сниши се, Шадоу. Нещо като… как им се вика на ония неща, върху които се крепят континентите? Плочи ли?
— Тектонични плочи ли? — започна да налучква Шадоу.
— Точно така. Тектонични плочи. Щом те се размърдат, Северна Америка ще се блъсне в Южна, едва ли изгаряш от желание да си по средата. Чаткаш ли?
— Не.
Едното кафяво око се затвори в бавно намигане.
— Ей, после да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Сам Фетишър и лапна лъжица тресяща се буца оранжев крем малеби.
— Няма.
Шадоу прекара нощта в нещо като просъница: ту се унасяше, ту пак се будеше и слушаше как новият му съкилийник сумти и похърква на нара долу. През няколко килии някакъв виеше, стенеше и ревеше като звяр, от време на време някой се провикваше да млъкнел. Шадоу се опита да не слуша. Остави празните минути да го заливат, самотни и мудни.
Още два дни. Четирийсет и осем часа, които започнаха с овесена каша, със затворническо кафе и с надзирател на име Уилсън, който потупа по рамото Шадоу по-силно, отколкото се налагаше, и му каза:
— Шадоу? Насам.
Шадоу провери съвестта си. Беше чиста, но както той вече бе установил, в затвора това съвсем не означаваше, че не си зага-зил яко. Двамата вървяха, общо взето, един до друг, стъпките им кънтяха по метала и цимента.
Шадоу усети на гръкляна си вкуса на страха, горчив като вчерашно кафе. Лошото се случваше…
Някъде в главата му се обади глас, прошепнал, че ще му лепнат още една година към присъдата, ще го пратят в карцера, ще му отсекат ръцете, ще му отсекат главата. Той си каза, че съвсем е изглупял, ала сърцето му бумкаше така, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите.
— Не те разбирам, Шадоу — каза Уилсън, докато вървяха.
— Какво не разбирате, господин надзирателю?
— Теб. Прекалено кротък си. Прекалено учтив. Изчакваш като старците, а си на колко? На двайсет и пет? На двайсет и осем?
— На трийсет и две, господин надзирателю.
— И какъв си? Латиноамериканец? Циганин?
— Поне аз не знам да съм такъв. Но е възможно.
— Или пък имаш негърска кръв. Имаш ли негърска кръв, Шадоу?
— Възможно е, господин надзирателю.
Шадоу вървеше изправен и гледаше право напред — нямаше да допусне този да го извади от равновесие.