Съобщението се повтаря няколко пъти.
Скиланте разбира какво е положението.
— Няма да те издам, Мечок — казва ми той. — Обещавам.
— Ако ме издадеш, ще се върна и ще те убия веднага. Чаткаш ли, тъпако?
Той кимва.
Докато излизам, изтръгвам кабела на телефона от стената.
Стигам до стаята, в която ни викат по спешност. Или поне до коридора пред нея.
Всичко живо в болницата обича паническата спешност, защото имат възможност да се държат така, все едно ги дават по телевизията. Дори ако не се уредят да викат: „Внимание!“ и да държат пластините на дефибрилатора, поне ще стискат въздушния резервоар на респиратора или ще бият инжекциите с адреналин, които им подават сестрите. Освен това идват хора от цялата болница, така че е страхотна възможност за общуване. А ако човекът, който е вдигнал тревогата, наистина го е направил, защото някой пациент изпада в клинична смърт, имат шанс дори да спасят живота на пациента и да оправдаят ужасния вкус, който са проявили при избора на професия.
Но веднага щом пристигам, разбирам, че случаят няма да е от тези. Това е от другите случаи, в които пациентът е мъртъв от часове, а някоя от медицинските сестри се опитва да спаси латвийския си задник.
— Кой записва времето? — питам аз.
Една сестра на име Лейни се обръща с хронометър и списък с всички лекари, които са длъжни да се отзоват по спешност.
— Здравейте, доктор Браун — казва тя и ми намига. — Вече ви записах.
— Мерси — отговарям аз.
Лейни флиртува, но е омъжена. Вярно, че съпругът й изглежда на 12 години и ходи с баскетболен потник, който му стига до коленете и става за рокля на коктейли, но доктор Браун не играе на чужд терен.
Вместо това доктор Браун трябва да се върне в стаята на Скиланте. За да го убие веднага или да реши какво да го прави вместо това.
Поне на пръв поглед нямам избор. Ако го оставя жив и той каже на Дейвид Локано къде съм, или ще ме убият, или ще трябва да бягам. От друга страна, все пак се предполага, че работя в болница, за да компенсирам факта, че вече съм убил толкова много хора.
Или нещо в този смисъл.
— Сър? — казва тихичко някой до мен.
Обръщам се. Моите студентчета. Две нещастни човешки същества с къси бели престилки. Едното е мъжко, а другото е женско и двете имат имена. Това е всичко, което съм запомнил за тях.
— Добро утро, сър.
— Не ми викай „сър“. Все пак си изкарвам прехраната с честен труд — отговарям аз. — Идете да проверите лабораторните изследвания.
Това най-често ги обърква достатъчно, но сега едното казва:
— Вече го направихме.
— Тогава стойте тук.
— Но…
— Извинявайте, деца. После ще ви науча на нещо14. И ще се видим на седящата визитация в седем и трийсет.
Естествено, точно три крачки по-късно ми звъни пейджърът — Акфал, който е в интензивно отделение.
— Имаш ли минута? — пита ме той, когато му връщам обаждането.
Вместо да отговоря „не“, аз питам:
— Сериозно ли е?
Глупав въпрос — ако не беше сериозно, Акфал нямаше да ме потърси. Просто нямаше да му остане време да ми звъни за „Здрасти“.
— Можеш ли да ми помогнеш за една торакостомия?
Мамка му.
— Веднага идвам — казвам му аз.
После се обръщам към моите студенти.
— Промяна в плана, деца. Чичо Акфал ще ни покаже една процедура.
Докато отиваме към аварийните стълби, едното от децата притеснено кимва назад към стаята, от която е дошла тревогата.
— Това не е ли нашата пациентка, сър?
— Тя вече е божия пациентка — отговарям аз.
Торакостомия означава просто да забиете тръба с остър край в гръдния кош на пациента. Прави се, когато в гърдите се е натрупала кръв — или гной, или въздух, или нещо друго — която притиска един или двата бели дроба на човека и му пречи да диша. Трябва да избягвате ключовите органи — бели дробове, жлъчка, черен дроб — и долния ръб на ребрата, защото по него минават вените, артериите и нервите. (Всички те се виждат на ребрата, дори ако са печени. Можете да ги погледнете следващия път, когато си поръчате печени ребра. После може и да ви се повдигне.) Но иначе не е много трудно да се постави тръба в гръдния кош, стига пациентът да лежи неподвижно.
Което не се случва никога. Затова викат мен. Не се радвам чак толкова да си го призная, но единствената медицинска задача, с която се справям почти съвършено, е да държа хората неподвижни. Моите студенти по медицина ще видят един истински гений в действие.
14
Тази форма на общуване — „Добро утро, сър“, „Извинявайте, деца. После ще ви науча на нещо“ — е основното занимание през последните две години от медицинското образование. Основното занимание през първите две години са презентации на пауърпойнт, водени от някой озлобен, нископлатен преподавател, който не е успял навреме да се измъкне от декана.