— Така можеш да ги извадиш и цевите няма да съвпадат със следите по куршумите — обясни ми той. — Разбира се, ако искаш да направиш така, че да не съвпадат и гилзите, ще трябва да смениш и затвора. Или поне да го изпилиш.
— Аха — казах аз.
— Дръж оригиналните цеви в оръжията, когато не ги използваш, ако те проверят федералните. Освен това ги дръж заредени, ако решат да те проверят и не са на кеф.
Той ми намигна, макар че не съм съвсем сигурен — може да беше и тик.
— Разбра ли? — попита ме той.
— Да — отговорих аз.
— Добре. Четиристотин долара.
Към средата на декември мисис Локано ме попита:
— Пиетро, какво искаш за Коледа?
Реших да действам. Всички вечеряхме заедно.
— Аз съм евреин — изтъкнах.
— Стига де.
— Единственото нещо, за което си мечтая — казах, като не откъсвах поглед от Дейвид Локано, — е да разбера кой е убил дядо и баба.
Всички замълчаха и аз си помислих: „Ето на, прецаках всичко“.
Когато моментът отмина и никой не каза нищо, бях много благодарен за това.
Но след няколко дни Дейвид Локано ми се обади и ме попита дали не искам да отида с него до магазина за спортни стоки, за да изберем коледен подарък за Порното. Щял да мине да ме вземе с колата.
Така че отидохме. Той купи за Порното една боксова круша, което беше абсурдно — Порното не беше в състояние дори да стои с вдигнати ръце повече от десет минути, камо ли да удря нещо — но Локано не се вслуша във възраженията ми.
Докато се прибирахме, той ме попита:
— Наистина ли искаш да си отмъстиш на боклуците, които са убили дядо ти и баба ти?
Въпросът толкова ме изненада, че в продължение на цяла минута не можах да отговоря нищо.
— Горе-долу само за това живея — казах аз накрая.
— Ама че тъпо — каза той. — Знам, че с тази цел си влязъл да учиш в „Сандхърст“17 и си се сприятелил с Адам. Но е тъпо. Все още можеш да се откажеш. По-добре ще е. Знам, че искаш да се откажеш.
— Какво ще ми се случи, ако не се откажа? — попитах аз.
Локано рязко завъртя волана и наби спирачки до тротоара.
— Престани с тези глупости — каза ми той. — Аз не заплашвам хората. Аз съм адвокат, по дяволите. А ако наистина заплашвах някого, нямаше да си ти.
— Добре — отговорих аз.
— Просто ти казвам, че има за какво да живееш. И да не се забъркваш в неприятности. Адам те харесва. Уважава те. Слушай какво ти говоря.
— Благодаря.
— Чу ли ме добре?
— Да.
Наистина слушах внимателно, но все още бях като зашеметен.
— И въпреки това не се отказваш?
— Не.
Той въздъхна и кимна.
— Добре тогава.
После посегна към вътрешния джоб на сакото си.
Едва не го спрях. След тринайсет месеца по осем часа на ден тренировки по бойни изкуства нямаше нищо по-лесно от това да блокирам ръката му и да го фрасна по брадичката, за да му счупя врата.
— Успокой се — каза ми той и извади един бележник и писалка. — Ще проверя дали не мога да ти намеря поръчка.
— Как така?
— Ще проверя дали не мога да те свържа с някой, който ще ти плати да го направиш.
— Не искам пари за това.
Той ме погледна.
— Искаш. В противен случай излиза, че работиш на своя глава, и веднага ще те застрелят като куче. Затова ще пуснем слух, че тези боклуци — които и да са те — са започнали да говорят прекалено много и ни излизат по-скъпо, отколкото струват. Може да се окажат племенници на племенника на някого, но надали ще са по-нагоре в йерархията. Разбираш ли какво ти говоря?
— Да — отговорих аз.
— Добре. Ще ти трябва ли пистолет?
Оказаха се братя. Джо и Майк Вирци. Точно както предполагаха ченгетата, бяха извършили убийството, за да влязат в мафията.
При това не повярвах сляпо на думите на Локано. Следих ги и двамата, в продължение на цели седмици.
Братята Вирци бяха тъпанари със склонност към насилие, които се побъркваха от скука почти всяка вечер и си го изкарваха, на когото намерят. Хващаха някой нещастник в нощен клуб, билярдна зала или нещо подобно, издърпваха го навън за косата, като казваха на всички по пътя си да си затварят устата, защото това е работа на мафията, а после оставяха човека с избити зъби в локва кръв в някоя тъмна уличка. Понякога го млатеха толкова, че имаше реална опасност да го осакатят или да го убият; или пък си избираха някоя жена и тогава се налагаше да се обадя на ченгетата.