Алармата в главата ми пак се включва. Пак я спирам. Скиланте ме сграбчва за ръката. Неговата прилича на ръката на шимпанзе.
— Помогни ми, Мечок.
— Ще ти помогна, ако мога — отговарям аз. — Обади се и откажи човека.
— Само ме вкарай в операционната.
— Казах ти, че ще го направя, ако мога. Обади се на човека.
— Ако ме вкараш в операционната и изляза жив от тук, ще му се обадя. Обещавам. Няма да кажа на никого, докато съм жив. Все пак няма да живея вечно.
— Ей! Защо говориш така? — казва някой зад мен.
Обръщам се и виждам двама лекари, които влизат в стаята. Единият е кльощав, изтощен лекар от нашата болница с престилка, а другият е дебелак на петдесет и пет — шест години. Не познавам нито единия, нито другия. Дебелият е червендалест, с особено дръзка прическа, която трябва да прикрие плешивината му. Но това не е най-интересното.
Най-интересното е бялата му престилка, която стига до коленете. Престилката му е покрита с емблеми на лекарства като якето на автомобилен състезател. И е кожена. Още по-якото е, че всяка емблема е точно на това място от тялото, където би трябвало да действа лекарството: „Ксоксоксокс“ (произнася се „зозоксозокс“) е на сърцето, „Ректилифин“ е на дебелото черво и т.н. На чатала само наполовина (защото престилката е отворена) се вижда познатото лого на лекарството за ерекция „Пропулсатил“.
— Страшна престилка — отбелязвам аз.
Лекарят ме поглежда внимателно, като се опитва да разбере дали не се подигравам с него, но и аз не знам, така че не може да разбере.
Затова само пита:
— От болницата ли сте?
— Аха.
— Аз съм доктор Френдли.
Страхотно. Не бих му дал и колата си за ремонт.
— Тази сутрин ще оперирам този пациент — продължава той. — Подгответе го.
— Той вече е готов — отговарям аз. — Съгласен е на всичко, само и само да оживее.
Доктор Френдли ме потупва по рамото. Поне има добър маникюр.
— Естествено, че е съгласен — казва той. — Не ми се подмазвайте. Имам си асистенти за тази работа.
Поглеждам го безизразно.
— Ако ми потрябвате, някой ще ви съобщи по пейджъра — добавя той.
Опитвам се да измисля някаква причина, за да не си тръгна от тук, но не успявам. Разсейвам се — първо от факта, че на престилката на доктор Френдли има лого на „Маринир“ на мястото на бъбреците, а после от миризмата на асистента му.
Която внезапно разпознавам. Очите на асистента — кървясали и с тъмни кръгове под тях — се стрелват към мен, когато се обръщам.
— Сянката на хирурга? — питам го аз.
— Аха — отговаря той. — Благодаря, че ме остави да спя.
Дъхът му е отвратителен.
Преди да изляза, се обръщам към Скиланте и му заръчвам:
— Гледай да не умреш, докато се върна.
Когато излизам от крило „Анадейл“, в лявото ми ухо се чува пронизителна аларма.
Опитвам се да си представя какво би ме посъветвал професор Мармосет, най-великият от всички лекари.
Задавам му въпроса почти на глас: „Професор Мармосет? Какво да правя, по дяволите?!“
Представям си как поклаща глава: „Нямам никаква представа, Ишмаел18“.
Майната му. Изваждам мобилния си телефон. Казвам „Мармосет“ и натискам зеления бутон.
Една сестра, която минава покрай мен, подхвърля:
— Тук не е разрешено да се използват мобилни телефони.
— Аха — отговарям аз.
Един абсурдно дрезгав и сексапилен женски глас казва по телефона:
— Здравейте. Аз съм Файърфокс, автоматичен телефонен секретар. Кого търсите?
Все едно ми говори вагина.
— Мармосет — казвам аз.
— Професор Мармосет в момента не вдига телефона си. Искате ли да го потърся?
— Да — казвам на проклетото нещо.
— Представете се, моля.
— Ишмаел.
— Един момент, моля — казва Файърфокс. — Искате ли музика, докато чакате?
— Яж лайна — отговарям аз.
Но се случва обратното. Машината ми пуска една песен на Стинг.
— Не можах да го открия — казва най-сетне Файърфокс. — Искате ли да оставите съобщение?
— Да — отговарям, като преглъщам сълзите си от яд, че се налага да разговарям с това чудовище.
— Заповядайте. Можете да запишете съобщението си сега.
— Професор Мармосет… — започвам и чувам бипкане.
Следва тишина. Изчаквам няколко секунди. Нищо не се случва.
18
Ишмаел беше кодовото ми име в ПЗС, макар че никой, освен професор Мармосет не ме наричаше така. ПЗС е съкращението, което федералните използват за Програмата за защита на свидетелите, но никой, освен тях не я нарича така.