— Ти наистина ли го закара на физиотерапия? — обръщам се аз към хлапето.
— Не. Казаха ми да го оставя в чакалнята, докато проверят в кой кабинет да го пратят.
— Добре. Искаш ли да дойдеш на разходка?
— Да! — отговаря той.
Обръщам се към моите студенти, които тъкмо излизат от стаята на човека със задника и Мосби.
— Слушайте сега. Ако някой попита къде е Мосби, ще кажете, че е в радиологията. Ако ви кажат, че вече са проверили в радиологията, ще кажете, че всъщност сте имали предвид физиотерапията. Междувременно искам да ми откраднете някакви антибиотици, защото ще пристигнат резултатите от лабораторията за тази гадост, с която ме инжектираха. Искам цефалоспорин, макролид и хинолон от трето поколение. Освен това искам и антивирусни медикаменти29. Донесете ми всичко, до което се докопате. Измислете някаква комбинация, от която няма да пукна. Ако не можете, просто препишете това, което съм предписал на човека със задника, но удвоете дозата. Разбрахте ли?
— Да, сър — казва едното студентче.
— Добре. И не се стряскайте.
После се обръщам към хлапето с афроприческата във форма на мозък и казвам:
— А ти ела с мен.
Докато слизаме с асансьора, пак го питам как се казва.
— Мършон — отговаря то.
Не го питам как се пише това.
Накарал съм го да си облече палтото. Аз съм облечен с престилка, на която е зашито името „Д-р Лоти Луиз“. Не знам коя е Лоти Луиз, но очевидно си оставя престилката на удобни места. Или поне досега е правила така.
— Между другото, Мършон, никога не си прави пиърсинг на езика — подхвърлям, докато пристигаме.
— В никакъв случай, да не съм луд! — отговаря той.
Навън вали сняг, който обръща на суграшица, така че пред болницата е пълен хаос. Както се казва, видимостта е ниска.
Не знам на какво се надявах — добре де, надявах се на следи от инвалидна количка в кишата — но тротоарът е посипан със сол и по него минават петдесет души в минута. Освен това на фасадата на болницата има метална козирка, дълга петдесет метра. На тротоара под нея не се вижда нищо, освен черни локви.
— Накъде ли е тръгнал? — питам аз. А си мисля: ако изобщо е излязъл от тук, защото на всяка страна на сградата има поне по един изход.
— Насам — отговаря Мършон.
— Защо насам?
— Защото е надолнище.
— Ха! — казвам аз. — Вече се радвам, че те взех.
Стигаме до ъгъла и виждаме, че улицата, пресичаща авенюто, по което вървим, се спуска към реката още по-стръмно. Мършон кимва и продължаваме по улицата.
След две пресечки стигаме до десетина метра киша, способна да задържа следи. Разбираме това, защото в нея са останали ясни следи от инвалидна количка. Следите сочат към една метална врата на сграда със заковани прозорци, издраскана с графити, но изчезват малко преди нея.
Отивам и удрям по вратата. Мършон подозрително оглежда сградата.
— Какво е това място? — пита ме той.
— Казва се „Големите пръчки“ — отговарям.
— Какво представлява?
— Ти сериозно ли питаш?
Той ме гледа недоумяващо.
— Гей бар — обяснявам.
Вратата се отваря. На прага стои петдесетгодишен чернокож мъж с посивяла коса и гръден кош като буре. Облечен е с памучна работна риза и носи бифокални очила.
— Кажете — промърморва той и накланя главата си назад, за да ни погледне през долната половина на очилата.
— Търсим чернокож старец в инвалидна количка — отговарям аз.
Известно време той просто стои и си подсвирква някаква мелодия, която не разпознавам. После казва:
— Защо?
— Защото искахме такъв за коледен подарък — обажда се Мършон. — А в магазина са свършили.
— Защото е пациент в болницата и е избягал — отговарям аз.
— От психиатричната болница ли?
— Не. Има гангрена на двата крака. Макар че освен това е луд наистина.
Мъжът се замисля за момент, като продължава да си свирка.
— Не знам защо, но по някакъв идиотски начин ми вдъхвате доверие — казва най-сетне той. — Човекът, когото търсите, продължи към парка.
— Защо дойде тук? — питам аз.
— Искаше одеяло.
— Даде ли му?
— Дадох му да се завие с едно яке, което си е забравил някой клиент. — Той се оглежда и потреперва от студ, което го кара да спре да си подсвирква. — Това ли е?
29
Антивирусните медикаменти не са антибиотици, защото вирусите, за разлика от бактериите не са „био“ — т.е. не са живи. Те са само частици генетичен код, които вашето тяло интерпретира като команда да произведе още такива частици, а после да ги разпространи. Има някои вируси като например ХИВ вируса, които тялото ви директно вкарва във вашата собствена ДНК, за да ги копира по-лесно, като по този начин ги превръща в част от вас самите.