И всички се надяват, че във всеобщия хаос ще се изпуснете да им кажете нещо, което не трябва, за да могат да го продадат на надзирателите. Арестантите през цялото време говорят за това, колко много мразят доносниците, как не бива да се „пее“ и как сега ще излязат само за малко, за да наръгат с нож някой, който е „пропял“. Думата „пее“ се употребява толкова често, че все едно всички са в хора.
Но всъщност тия шибаняци, независимо колко често повтарят как по-скоро ще умрат, отколкото да изпеят някого, по цял ден слухтят за нещо, с което ще могат да доносничат. За да си намалят присъдата, да се подмажат на надзирателите или просто от скука.
Друга любима тема за разговори в ареста е кой в кой затвор ще попадне след процеса.
Като мафиот и убиец за мен беше ясно, че ще ме изпратят в някой от двата затвора, които са от пето ниво — най-строго охраняваните федерални затвори в САЩ. Въпросът беше в кой от тях — „Левънуърт“ или „Марион“.
Интересното за „Левънуърт“ и „Марион“ е това, че макар да са единствените затвори от пето ниво в САЩ, а освен това са най-гадните в страната, те са пълна противоположност един на друг. В „Левънуърт“ вратите на килиите са отворени по шестнайсет часа на ден, така че затворниците да могат да „общуват“ помежду си. Общуването очевидно придобива най-бароков стил от юни до септември, когато надзирателите не включват лампите на горните етажи. Налага се: в „Левънуърт“ е толкова горещо, че ако пуснат и лампите, затворниците ще ги изпотрошат, за да намалят температурата.
В „Марион“ залагат на противоположния модел. Там ви държат в миниатюрна бяла единична килия с флуоресцентна лампа на тавана, която никога не се загася и която е единственото нещо в килията. Прекарвате в нея по двайсет и три часа на денонощие, а през останалия час имате право да се изкъпете, да се „разходите“ в коридора, предназначен за тази цел (с дължина четири метра, където също сте сами), и най-вече да си слагате и сваляте оковите на краката, които са задължителни преди всяко от изброените действия. В бялата килия постепенно започвате да си представяте, че се носите в нищото и нищо не съществува.
Ако „Левънуърт“ е огън, „Марион“ е лед. Адът на другите хора срещу ада на самотата. Тъпанарите, с които бях в ареста, до един твърдяха, че „Левънуърт“ е за предпочитане, защото в „Марион“ неизбежно се побъркваш. Освен това според тях в Дивия запад на „Левънуърт“ специално на мен щяло да ми е по-добре, защото като човек от мафията щели да ме „уважават“. Поне докато съм бил достатъчно млад, за да се защитавам.
Между другото „уважавам“ е втората най-често използвана дума в затвора след „пея“. Например в следния контекст: „Война ли искаш, куче? Ако викаш на онази кучка Карлос, значи не ни уважаваш! Трябва да й викаш Розалита, куче. Иначе не уважаваш изнасилвачите, които са истинските мъже в този затвор!“. Ако искате вярвайте, но това ми го каза един надзирател.
Честно казано, аз предпочитах да отида в „Марион“. Но не мислех много за това, защото решението дали ще прекарате остатъка от живота си в „Марион“ или в „Левънуърт“, всъщност не зависи от вас. Абсурдното е, че всъщност не зависи от никого. Просто ви пращат там, където в момента има свободни легла.43
Освен това засега си мислех, че ще се опитам да избегна и двете места. Дори да се наложи да пропея.
Нямах нищо против да разкажа на федералните всичко, което знаех — за мафията като цяло и в частност за Дейвид Локано. Вярно е, че преди обичах Порното като роден брат. Бях по-близък с неговите родители, отколкото с моите. Но освен това толкова много обичах Магдалина, че бях в състояние да продам както семейство Локано, така и всичко останало, само и само да прекарам един час с нея, където и да е.
Просто не знаех докога да чакам. Ако се окажеше, че има някакъв начин да се измъкна, щеше да е глупаво и ненужно да забърквам мафията в това. Но ако изчаках прекалено дълго и ме осъдеха, щеше да ми е по-трудно да преговарям да ме пуснат в замяна на това, което им кажа.
Хората на Локано бяха достатъчно умни да не заплашват директно нито Магдалина, нито мен, защото знаеха, че в такъв случай ще започна да мисля как да ги накажа и никога няма да спра. Но нямаше и нужда да го правят. Аз бях зад решетките, а те бяха навън, където беше и тя. Когато ми идваха на свиждане, постоянно споменаваха за нея: „Няма да те осъдят. Нямат с какво. Ще те пуснат и пак ще бъдеш с твоето момиче. Как се казваше? Магдалина? Хубаво име. Хубаво момиче. За нула време ще те пуснат. Ще й пратим нещо от теб“.
43
Един мафиот от Бруклин ми е казвал, че можете да си уредите прехвърляне в „Левънуърт“, като организирате да ви освободят легло там — т.е. да убият някой от затворниците. На мен това ми се струва прекалено фантастично, за да е вярно.