Избутах Магдалина в един от ъглите на аквариума и затиснах устата й с ръка. Мисля, че през рамото ми виждаше какво става. Но не биваше. Водата около нас беше оживяла от резките движения на акулите, които разкъсваха тялото на брат й.
Не знам колко дълго останахме така. Аз я притисках към стената, като не спирах да ритам, за да останем на повърхността, и изпадах в паника всеки път, когато чувствах или си представях, че нещо ме удря по крака. Иначе казано, постоянно.
Струваше ми се, че са минали няколко часа. След известно време сблъсъците между акулите за храната станаха по-малко ожесточени и по-редки, докато водата се успокои. Бог знае какво беше останало от Рово. Ситуацията утихна, поне в сравнение с преди.
После над нас се чу глас, който каза:
— Мистър Локано? Господи боже!
Чу се и друг глас, който каза:
— Егати касапницата!
— Аха — отговори Порното. — Ще разчистите ли?
Някой започна да влачи труповете. Отне им дълго време. Подметките на мафиотите дрънчаха по металната повърхност на балкона, сякаш удряха по ксилофон.
Най-сетне приключиха. Порното размаха лъча на фенерчето си, но аз задържах и двама ни под водата.
— Пиетро? — подвикна той.
Не отговорих.
— Беше ми приятно, човече — каза той.
После си тръгна, като прибра рампата след себе си.
Сега ми се струва, че половината време от живота си, което съм прекарал с Магдалина, е било през онази нощ.
Безкрайно бавно, двамата се движехме покрай стените на аквариума. Аз я държах възможно най-високо до стъклото, а тя се протягаше в тъмното и опипваше за някаква стърчаща тръба, кран или нещо друго, за което можем да се хванем, за да се изтеглим нагоре. Аз също опипвах с крака за големия камък, който бях ритнал по-рано. И двамата не попадахме на нищо. Металният балкон, който беше на метър и половина над водата, със същия успех можеше да бъде и на един километър височина.
В ъглите на аквариума човек можеше някак си да се избута от двете стъклени стени, макар че ъгълът между тях беше толкова широк, и да се задържи. Ако натискът беше прекалено силен, ни оттласкваше назад. Ако беше прекалено слаб, потъвахме. Ръцете и вратът ми бяха парализирани от болка.
Разбира се, имаше и други, по-тривиални проблеми. Солта във водата, заради която ни беше по-лесно да държим главите си над повърхността, щипеше очите и устите ни. Самата вода беше с температура около двайсет и шест градуса и отначало ни се струваше топла, но всъщност беше достатъчно студена да ни убие, ако останем прекалено дълго в нея.
Но когато ставаше въпрос да се спаси животът на Магдалина, аз сякаш бях неунищожим и не се поддавах на умората. Измислих нова техника. Тя качи краката си на раменете ми с лице към мен, така че възможно най-голяма част от тялото й да остане над водата. Мисля, че останахме така в продължение на цели часове. След известно време свалихме и дрехите й, защото без тях й беше по-топло. И след още известно време тя ме остави да я лижа, макар че не спря да плаче дори когато свършваше.
Съдете ме, ако щеше. Пробвайте да съдите нея, и ще ви счупя главата. Ще разберете какво значи първична сила само ако се давите в нея. Острият и богат вкус на Магдалина и нервите в гръбначния ми мозък, които избухваха в отговор на този и никой друг стимул, караха океана да изчезне. Животът се връщаше в мен.52
През нощта не спряхме да чуваме някакво хъркане, на всеки петнайсетина минути. Докато капандурите просветляваха, отначало бавно, а после абсурдно бързо, започнах да различавам една малка, кръгла глава с блестящи черни очи, която се показваше на повърхността и издухваше вода от змийските си ноздри.
Когато успях да различа циферблата на часовника си, минаваше шест сутринта. Треперехме от студ и умора. Щом стана достатъчно светло, за да различаваме акулите под водата, те изведнъж станаха много по-агресивни. Явно обичаха полумрака на зората. Започнаха да се стрелкат към нас като сенките на топка, която отскача от стените на аквариума.
Но вече бяха пропуснали своя шанс. Сега всичко, което можеха да получат, беше ритник с пета по муцуната. В аквариума стана още по-светло. Видяхме, че хъркащото животно е голяма морска костенурка — вероятно същото, което бях ритнал по-рано и бях взел за камък. След това видяхме, че са две. А след това видяхме, че целият аквариум е натъпкан с най-различни животни.
Имаше поне десетина акули, дълги колкото човешко тяло (след двайсет минути вече успях да ги преброя съвсем точно — бяха четиринайсет); изглеждаха от два различни вида, но аз не можех да определя нито един от тях. И двата вида бяха кафяви, кожата им приличаше на велур и имаха изненадващ и отблъскващ брой перки от двете страни на тялото. Акулите от единия вид имаха и петна.53
52
Хората си мислят, че океанът е символ на живота и свободата. Но бреговете му са най-непреодолимата бариера в природата. Хората ги боготворят по същия начин, по който боготворят Космоса, смъртта и всичко останало, което им казва „не“ по възможно най-категоричния начин.
53
Били са тигрови акули или нещо подобно. На кого му пука, по дяволите? Всяка акула с такива размери ще атакува човек, ако реши, че ще й се размине. А всички плитководни акули са кафяви отгоре и бели отдолу, така че рибите над тях да ги бъркат с пясъка, а рибите под тях — с небето.