„Остави го, това е за сандвичите на Володенка“ — срязваше я баба й.
Ако вкъщи се появяха плодове, те бяха само за него. И всяко несполучливо представяне на леда непременно завършваше с поредния оскърбителен монолог на сестра му. А за несполука в тяхното семейство се смяташе всичко освен победата.
След много години, вече възмъжал, той чу същите думи, но от човек, на когото се бе доверил и бе решил да разкаже как го бяха прекършили в спорта и какви вълчи закони царуват в този свят с изключително красива фасада.
Той се бе надявал на разбиране и съчувствие, но в отговор чу:
— Е, братко, ти сам си си виновен. Ако се беше старал повече — всичко щеше да е другояче. Щом толкова години си копал в една точка, щом си се занимавал с едно и също и така и не си изкопал нищо свястно, значи си пълен некадърник. Неудачник си. Нещастник, с една дума.
Тези думи го халосаха болезнено. Много по-болезнено, отколкото когато ги произнасяше сестра му. Той поне започна да я разбира, когато порасна. Неговите спортни стремежи бяха се стоварили на нейните плещи. Но какво право имаха съвършено чужди хора да го оценяват? Та те нищо не знаят, не разбират. Те не са плакали в съблекалнята от кървавите мехури, те не са излитали във въздуха в тройния скок, знаейки, че недолекуваното коляно може да ги подведе и завинаги да останат инвалиди, не са „изхвърляли“ партньорка, замирайки от ужас, че навярно са й придали съвсем мъничко неправилен наклон и тя може да се пребие. И нима можеш да им обясниш всичко това? Ами че те няма и да разберат! Те искат само да гледат по телевизията как хора с красиви костюми красиво се движат под звуците на красива музика. Никой не иска да знае колко труд, болка, страх, колко пот и сълзи, мръсотия и подлост лежат вътре в тази лъскава опаковка.
От онзи момент той взе твърдо решение: никой не бива да знае за миналия му спортен живот. Не иска да го смятат за некадърник. За неудачник. Може наистина да е неудачник и това е срамно. Не е нужно хората да го знаят. Така че той никога вече нищо няма да обяснява.
Не беше трудно да се съберат всички жалони от спортната биография на Владимир Власов. Родил се през 1980 година, през 1984-а баба му за пръв път го завела на ледената пързалка. Живеел с майка си, баба си и по-голямата си сестра, бащата напуснал семейството практически веднага след раждането на Володя. Майка му била киновед, преподавала във ВГИК3, сфера на интересите — английско и американско кино от трийсетте-петдесетте години.
На десет години го взел в групата си Михаил Валентинович Болтенков, на тринайсет Володя станал юношески шампион на Русия сред индивидуалните фигуристи и заел доста високо за възрастта си място на един от международните турнири. Заедно с него в групата на Болтенков тренирал и Женя Зеленов, синът на актрисата Ала Томашкевич.
Ала кой знае защо Володя не останал при Болтенков.
— Преместил се в групата на Людмила Волинец, известна спортистка, шампионка — с тържествуващ вид съобщи на Антон Дзюба. — Така че повече няма смисъл да ровим за инфо, по-лесно е ти отново да се видиш с нея и да я попиташ за този Власов. Нали каза, че тя говорела охотно.
Този път Людмила Всеволодовна определи среща на Антон на летището: отлитала за Унгария, за да работи един месец с унгарска двойка. Не можела да намери друга възможност и друго време за оперативния работник. Антон изруга наум: пътуването до летище Домодедово и обратно означаваше цял изгубен ден. Но нямаше избор.
— Нямам много време — веднага го предупреди Волинец, когато Антон я намери на летището. — Преди пет минути обявиха регистрирането за моя полет, така че се постарайте да бъдете кратък.
„Ти се постарай — мислено се сопна Сташис. — Аз бързо ще си задам въпроса, но ти ще отговаряш.“
Още от сутринта беше в лошо настроение и се гневеше на всички наред, включително на Волинец, която нямаше никаква вина за настроението му.