— Ecce Agnus Dei, qui tollit peccata mundi. Ето Агнецът Божи, който пое върху себе си греховете на света.
Внезапно Дьо Монфор замръзна и подносът се изплъзна от ръката му, посипвайки нафората като снежинки върху стъпалата на олтара Ръката на свещеника се вдигна и посочи към краля, костеливото му лице изглеждаше мъртвешко, с изопната кожа и изцъклени очи. Корбет стана и ръката му потърси ножа под наметката. Устата на Дьо Монфор се отваряше и затваряше като на риба на сухо, със силен вик той падна по очи надолу по стълбите и главата му шумно се удари в камъка. За няколко мига се възцари пълна тишина, изместена от ужас. Няколко рицари от свитата на краля затичаха към него, пробивайки си път през тълпата, оглеждайки се дали Дьо Монфор не е бил повален от тайнствен убиец. Чуха се викове, писъци. Корбет видя сър Фулк Басет, млад рицар от свитата на Едуард, да коленичи до неподвижното тяло на Дьо Монфор. Той го погледна бегло, обърна се и извика към краля.
— Сир! — Корбет видя, че младежът опипва гърлото на свещеника. — Мисля, че е мъртъв.
Млад свещенослужител с развяващи се като рокля блестящи одежди забърза към Уинчълси.
— Милорд епископ — заекна той, — свещеникът е мъртъв.
Уинчълси погледна към краля.
— Изнесете тялото му — тихо каза той. — И прекратете службата.
Мъжът се поклони рязко и бързо се отдалечи. Уинчълси се обърна към краля.
— Твое величество — каза той сухо, — очевидно няма да има проповед.
— А ще получа ли данъците си, епископе?
— Не и докато въпросът не бъде проучен — отсече Уинчълси и се приведе към краля. — Ще помоля твое величество да уважава правата на Църквата, защитавани от папството и подпечатани с кръвта на мъченика св. Томас Бекет.
Кралят се наведе с почервеняло от гняв лице.
— Понякога, епископе — каза той тихо — ми се струва, че светият Бекет е заслужавал онова, което го е сполетяло.
Уинчълси се присви от това богохулство и се канеше да отговори, когато в храма отекна пронизителен вик. Корбет, който бе чул думите, разменени между епископа и краля, се огледа. Звукът идваше от един отвор в противоположната стена, откъдето внезапно се показа костелива ръка.
— Това е отшелникът — прошепна Ранулф. — Той живее там.
Прозвуча нов писък, последван от дълбок, гробовен глас.
— И Бог изпрати Ангела на смъртта при египтяните, и той ги порази. Ангелът на смъртта е тук, в тази църква! Божият гняв! Това е убийство, казвам ви!
Пророческият, вещаещ гибел глас за миг прекъсна врявата в храма, после ръката изчезна. Кралят направи знак на Басет.
— Сър Фулк — тихо му прошепна той, — опразни олтара и църквата. Кажи на хората да се разотиват!
Сега около олтара се бяха струпали хора — момичета, придворни дами, рицари, пажове, дори войници. Зад тях имаше и други: млад благородник със сокол на китката; търговци, момичета с разпуснат вид от улиците и кръчмите край стените на катедралата. Жените бъбреха, мъжете разговаряха на висок глас, момичетата шепнеха и се смееха на объркването на управниците.
— Няма да позволя да ме зяпат така! — промълви кралят.
От другата страна на олтара послушници и служители на катедралата вдигаха тялото на Дьо Монфор върху кожена носилка, за да я изнесат в близката сакристия. Кралят стана, обърна се и щракна с пръсти към Корбет.
— Последва ме. — Той се обърна. — Милорд Съри. Джон дьо Варен, граф Съри, най-опитният и най-верният от бароните на Едуард, въздъхна и се изправи. Кралят мина покрай олтара, разблъсквайки зяпащите прислужници и свещеници, още вцепенени от трагедията. Едуард мина под резбованата дървена преграда, отдръпна тежките кадифени завеси и влезе в параклиса, последван от Корбет и Съри. Последният, белокос и червендалест, гладеше козята си брадичка. Изглеждаше не по-малко разтревожен и уплашен от Корбет, и писарят разбираше защо. И двамата бяха чули кратката, но яростна размяна на реплики между краля и епископа и знаеха, че смъртта на Дьо Монфор няма да помогне на краля да събере данък от Църквата. Едуард прекоси празния параклис и се облегна на гробницата на някакъв отдавна погребан епископ. За да се успокои, Корбет се помъчи да си спомни името му. Ерконвалд4, това беше! Някакъв саксонски свещеник. Подпрян на белия каменен саркофаг, кралят дишаше дълбоко и масивният му гръден кош се издуваше от напрежението. Той погледна главния си писар, един от малкото хора, на които се доверяваше.
— Мразя тази църква — дрезгаво каза той, загледан към високия свод.
4
Свети Ерконвалд (? — 690) — лондонски епископ от саксонски благороднически род, основал два манастира. Съгласно преданията поради светостта си вършел чудеса и приживе. Чудеса са ставали и на гроба му е „Сейнт Пол“. — (Бел. ред.)