Още веднъж потърси спокойно място, където да подслони мислите си, но сега споменът за Ото Геслер и за неговата колекция непрекъснато се натрапваше в съзнанието му. Геслер с неговата хавлия и слънчевите очила; зала подир зала, пълни с плячкосани от нацистите произведения на изкуството. Чудеше се дали онова, което бе видял, е истинско, или бе просто страничен ефект на наркотиците, които го бяха накарали да вземе. Да, помисли си. Истинско е. Всичкото си беше там, събрано на едно място, недосегаемо за него. Недосегаемо за целия свят.
Вратата се отвори и тялото му се напрегна. Кой ли беше? Помагачите на Геслер, дошли да го убият? Самият Геслер, дошъл да му покаже още една зала, пълна с изгубени картини на големите майстори? Но когато килията му се изпълни със светлина, той разбра, че не е нито Геслер, нито са неговите главорези.
Беше Герхард Петерсон.
— Можеш ли да станеш?
— Не.
Петерсон клекна пред него. Запали цигара и дълго се взира в лицето на Габриел. Както изглеждаше, онова, което видя, изписано на него, го натъжи.
— Важно е да се опиташ да се изправиш.
— Защо?
— Защото те скоро ще дойдат да те убият.
— И какво чакат?
— Да стане тъмно.
— Защо им е да е тъмно?
— Ще отнесат трупа ти горе на глетчера и ще го хвърлят в някоя пукнатина.
— Звучи ми утешително. Предполагах, че ще ме пъхнат в метална каса и ще ме депозират в някой от секретните банкови сейфове на Геслер.
— И това обмисляха. — Невесело хихикане. — Казах ти да не идваш тук. Не можеш да го победиш, казах ти го. Трябваше да ме послушаш.
— Ти винаги си прав, Герхард. За всичко си прав.
— Не за всичко. — Той пъхна ръка в джоба си и извади „Беретата“ на Габриел. Сложи пистолета върху обърнатата си длан и я протегна към него, сякаш му предлагаше волни пожертвования.
— Това за какво е?
— Вземи го. — Размаха леко пистолета. — Хайде, вземи го.
— Защо?
— Защото ще ти трябва. Без него нямаш абсолютно никакъв шанс да се измъкнеш жив от това място. С него, като се има предвид в какво състояние си, изчислявам шансовете ти на едно към три. Но си струва да опиташ, не си ли съгласен? Вземи пистолета, Габриел.
Пистолетът бе топъл от ръката на Петерсон. Дръжката от орехово дърво, спусъкът, дулото — първият предмет, който му подейства утешително, откакто бе дошъл на това място.
— Съжалявам, че те биха. Не зависеше от мен. Понякога един агент на място трябва да извърши непростими неща, за да докаже своята bona fides32 на хората, които мами.
— Ако паметта не ме лъже, ти ми нанесе първите два удара.
— Никога по-рано не бях удрял човек. Вероятно мен ме заболя повече, отколкото теб. Освен това трябваше ми време.
— Време за какво?
— За да взема мерки да те измъкна оттук.
Габриел извади пълнителя, за да се увери, че пистолетът е зареден и че Петерсон не го мами отново.
— Разбирам, че Геслер има страхотна колекция — каза Петерсон.
— Никога ли не си я виждал?
— Никога не съм бил поканен.
— Вярно ли е? Това място наистина ли е банка? Никой ли не може да се вмъкне вътре?
— Габриел, цялата тази страна е банка. — Петерсон отново пъхна ръка в джоба си и този път извади оттам пет-шест таблетки. — Ето, вземи ги. Нещо за болката и стимулант. Ще имаш нужда.
Габриел глътна хапчетата наведнъж, а след това с един удар натика пълнителя обратно.
— Какви мерки си взел по-точно?
— Намерих твоите двама приятели. Бяха заседнали в една странноприемница в селото. Ще те чакат в подножието на планината, в края на имението на Геслер, близо до мястото, където ги оставихме вчера.
Вчера? Само един ден ли беше изминал? Повече му приличаше на година. На цял живот.
— Пред вратата има един-единствен пазач. Първо ще трябва да се справиш с него. Тихо. Ще можеш ли? Имаш ли достатъчно сили?
— Ще се справя.
— Завий по коридора надясно. В края му ще видиш стълбище, а на най-горната площадка има врата. През нея ще излезеш навън, на двора. Оттам ще трябва да си проправиш път и надолу по склона на планината ще стигнеш при приятелите си.